Горд съм, че съм българин

29-07-2007 16:49

Неделя, 29-ти юли.
Колко ли хора напоследък са си казвали това… Може би не много. За съжаление. Факт. Също, както е факт, че има и такива, за които тези няколко думи значат много. Няма нужда да ги казват на глас. Достатъчно е, че ги носят в сърцето си. Може би и те не са много… Обаче тук важното, че такива има. И дано да са много повече!

Сигурно в живота на всеки от нас е имало моменти, когато е усетил в сърцето си задоволство от името „България”… и щастие от това, че е съпричастен.
А повечето такива мигове са все свързани със спорта. И с баскетбола също.
Като онзи 22-ри септември 2004-та година във Варна и победата над Израел, която ни изпрати на Европейското в Сърбия и Черно гора…
Помня усещането след последната сирена… Не нещо конкретно, просто запечатани моменти. Изпълнението на химна в Двореца на културата и спорта… и фиестата след двубоя.
Същото чувство като след успеха на ЛукОйл Академик над Реал Мадрид в зала „Универсиада”. Шумът на публиката и… прегръдките сред финала.
Същото като след триумфа на българския шампион в Русия над Динамо Москва. Радостните възгласи на играчите в съблекалнята след мача.
Съвсем същото, както при победата на „студентите” над италианския Канту в София. Как капитанът Тодор Стойков овладява наглед безнадеждна топка… и сълзите накрая.

Но стига със спомените - само кратък пример, че са ни се случвали хубави неща в баскетбола. И то не чак толкова отдавна.
Вярно, че все някак в последния момент, но май на нас в България това ни е специалност.
И ако приемем, че предстоящите евроквалификации са ”последния влак” за първенството в Испания, то може би в него има място за българския национален отбор по баскетбол!
Ако си го заслужим разбира се. И ако, както треньорът Тити Папазов си пожела – на 8-ми август сутринта преди първия мач в Босна всеки един от играчите в националния знае, че е направил каквото може. И е готов да продължи така!
Всеки. От първия до последния. Включително и Родерик Блекни. А за него, онова простичко „благодаря” на предложения му паспорт е даже по-голямо потвърждение за правотата на решението да играе за България, от демонстрацията на качествата му в приятелските мачове.
До 11-ти август, когато е първото ни домакинство от евроквалификациите има още малко време и дори да не е сигурно в кой град ще се случи това, то от нас самите зависи дали българския национален отбор по баскетбол ще се почувства у дома си. Където и да е…
За да ни накара пак да си кажем
- „Горд съм, че съм българин!”…