Родители, полудяхте!

На финала сме на поредния сезон в България. В следващите редове ще стане дума за младото поколение, което расте в един от най-динамичните спортове. Спортът, който обичаме толкова много и за който сме правили какви ли не жертви. Спортът, който обаче все повече изпростява.

Много време се колебаех дали да напиша това, което видях в последните десетина месеца в залите и особено в месеца на финалите на държавните първенства. Дълго време по една или друга причина не пишех в блога си в BGbasket.com. Хората, които ме познават, знаят, че не се притеснявам да кажа това, което мисля, без да се съобразявам кой е срещу мен и какви ще бъдат последствията за мен и семейството ми.

Знам, че и след това мое излияние ще има много недоволни. Ще има и такива, които ще се замислят и ще кажат - „Да, прав е!“ Те обаче ще са малко. Ще има и такива, които ехидно ще се подсмихват отстрани и ще потриват доволно ръце, че някои друг е изразил техните мисли и няма да са в устата на хората. В обществото ни мижитурките стават все повече, а баскетболното за съжаление не може да се отличава. Но ако само си мълчим, нещата няма да се променят. Не, че съм оптимист, че ще се променят, но поне аз като застана сутрин пред огледалото да си мия зъбите, ще мога да се погледна в него, защото съм казал пред баскетболната общественост това, което мисля, виждам и чувствам.

Преди няколко дни прочетох последните си коментари от преди 3-4 години. За съжаление днес с пълна сила важи това, което съм писал тогава и виждам, че съм станал лош пророк. Задавах въпроса: „Родители, полудяхте ли?“ Днес казвам: „Родители, полудяхте“.

Вместо да се радвате, че в тези страшни времена вашите деца са в залите и спортуват, учат се на дисциплина, на приятелство, вие си избивате комплекси. Нормално ли е да дюдюкате по децата от съперниковия отбор, нормално ли е да ги освирквате и да ги обиждате, нормално ли е да плюете по тях (не с думи, а с плюнки), нормално ли е на 12-годишни момичета, които не знаят къде се намират, вие да сте с тромби, барабани, тъпани над главите им. Та те не могат да чуят нито дума от указанията на своите наставници. Тези треньори, част от тях с огромен стаж, ми казваха: „Ако ти можеш, се оправи с родителите. Ние не можем. Те не осъзнават, че пречат на децата си.“ Нормално ли е да се заплашват съдии (някои от тях като децата ни правят първите си стъпки). Без съмнение всички грешим, но някои наистина са се самозабравили.

Преди време писах за пандемията завист. Завист, комплексарщина, егоцентризъм – ето това е нашето общество и баскетболът ни е олицетворение на всичко това. А пък този коронавирус май е само оправдание, че хората са се озлобили.

За да завършим с нещо положително, трябва да се отбележи факта, че от октомври до момента Българската федерация по баскетбол е организирала според резултатите, които са вкарани в BGbasket.com 1972 мача. Това е чудовищна цифра от мачове. В нея не са включени отложените по различни причини около стотина мачове. Но пък са включени служебните загуби на юношите U19 на Атлетик (4), Кария (3), 16-годишните момчета на Черноморец (1), 14-годишните момчета на Раковски (2), двете загуби на 12-годишните момчета на Видабаскет и 4-те на Велбъжд в същата възраст. Включени са и служебните поражения при девойките на Пирин Темков при 16-годишните (3), Академик 17 (1). Според Правилата за подрастващи при минимум 2 поражения клубът подлежи на санкция.

Нивото според по-голямата част от специалистите не е високо, но това донякъде е нормално с оглед нередовния тренировъчен процес, който се води. И точно затова родители и придружителите на децата ни трябва да се радват на усмивките на децата си, а не да ги възпитават да бъдат зверове. Макар, че в днешното ни общество май повече прилича на зоологическа градина отколкото на човешко такова.

С риск да пропусна някои имена ще завърша, че съм впечатлен от работата и поведението по време на мачовете на Неманя Ламбергар (Берое), Лилия Георгиева (Локомотив СФ), Илия Павлов (Пирин ГД), Пенко Велчев (Вълци Разград), Данаил Христов (БУБА) и др. Това, включително и тези, които не съм споменал, са млади треньори, започнали от нулата и изградили стил на своите отбори или са от малки градове, където не е имало кой знае какви традиции в този спорт.

Завършвам, че ВСИЧКИ ТРЕНЬОРИ РАБОТЕЩИ С ДЕЦА В ДНЕШНО ВРЕМЕ ЗАСЛУЖАВАТ ПОКЛОН, ЗАЩОТО ЗНАМ КОЛКО ТРУДНО Е ДА ЗАПАЛЯТ МАЛЧУГАНИТЕ ПО ТОЗИ ВЕЛИК СПОРТ!

*Забележка: Категоричното ми мнение, е че не трябва да има колективен домакин, както се случва от години с първенствата в София, защото така няма отговорност и се стига до колективна безотговорност.