Пенка Стоянова – елегантност, слава и гордост за баскетбола в България


Пенка Стоянова – елегантност, слава и гордост за баскетбола в България
21-01-2019 16:37 | BGbasket.com

Живата легенда на българския баскетбол Пенка Стоянова празнува рожден ден. Тя е родена през 1950 г. в първия ден на Водолея - 21 януари. Състезава се с отбора на Марица (Пд), с който печели 3 шампионски титли (1971, 1973, 1974), два пъти играе на финал за европейската купа "Ронкети". През целия период треньор е Тенчо Начев
 
Родената в Карлово капитанка на националния отбор през 70-те и началото на 80-те години има три шампионски титли с пловдивския Марица (1971, 1973, 1974 г.) и е двукратна финалистка за европейската купа Ронкети. Тя играе през цялата си кариера в пловдивския клуб. Има 380 мача за националния отбор Печели медали от две Олимпиади - бронз от Монреал 76 и сребро от Москва 80. 
 
Играла е в 8 европейски първенства, вицешампионка от Варна 72 и трета от Клермон Феран 76, има участия и на 12 балканиади, световно първенство, световен баскетфестивал и три универсиади. Три пъти е включвана в сборен отбор на Европа.
 
Пенка Стоянова е заслужил майстор на спорта и почетен гражданин на Пловдив и родния си град Карлово.

 

Припомняме ви едно интервю с легендата от преди няколко години:

"Имам един смислен живот. Ако сега времето се върне назад бих го изживяла по същия начин, независимо че сега ситуациите са други. Аз съм такъв човек – поставях си някакви цели и ги изпълних. Дори сега е така. Винаги съм си изпълнявала моите поставени задачи. Баскетболът ми даде много – любов, дисциплина, отговорност, работа в екип, уважение към учителите, треньорите, към хората. Научих се да приемам загубите и победите. Важното е след това да останем приятели. Хубавото е, че по мое време можахме да създадем един баскетбол, който беше радостта на спорта ни. Баскетболът се играеше зимата в зали, когато другите спортове почиваха. Това беше хубаво за цяла България."

- Правите ли равносметки?
- Равносметката не може да се каже, че съм направила. Това ни даде баскетбола, видяхме всички промени в другите страни.

- Как се чувствате сега, когато връщате лентата назад в спомените си?
- Хубавото е, че винаги ми е било всяко зло за добро. Бях на един лагер за баскетболистки. Бях момичето от Карлово. Моят треньор Тенчо Начев получил информация за мен. Тогава той работеше в един техникум като учител. Тогава той видял моите физически и технически данни, каза, че съм златна мина. Аз потвърдих думите му, благодарение на него. Той започна с нас да се учи, преди това е бил скиор. Започнахме през 60-те години заедно да се учим. На втората година вече бях във всички национални гарнитури. Много съм му благодарна. Тази годишнина я посвещавам на него.
 
- Какво си спомняте с най-голяма сила, с най-добри емоции?
- Спомням си 20-ия си рожден ден. Бяхме с националния отбор в Куба, тогава взаимоотношенията ни с тази страна бяха много добри. Проведохме съвместна подготовка. Заведоха ни в големия бар на Тропикана, заведоха ни да берем портокали, да жулим тръстика, опознахме техния начин на живот. Беше невероятно изживяване. Аз съм една от спортистките, които имаха уважението на всички останали. Спомням си бенефиса си през 80-те. Бяхме се класирали втори в Италия, след това в Пловдив беше моят бенефис. След това имаше и още един бенефис, направихме мач с Левски, с Марица. Това беше голямо признание. Спомянм си с мили чувства и минаването на олимпийския огън през България. Участвала съм на две олимпиади, но тръпката да носиш и огъня беше страхотна. Хората, с които носех факела, не знаеха какво ознаава, но с моето участие те изпитаха това чувство. Беше много хубаво. С много хора се запознах, от цяла България. 
 
- Какво ви даде баскетболът?
- Баскетболът ми даде едно голямо приятелство. Даде ми възможност да опозная други страна. Друг мил спомен е от 2008 година, когато ФИБА изпрати покана заедно с други пет състезателки да играя в мач на най-добрите в Европа и света. Това е огромно признание за мен, но и за България. Три пъти бях включвана в европейския отбор. Последният път бях и капитан.  Накрая момичетата ми бяха оставили фланелката с номер 15. Това също е огормно уважение, беше ми много мило. Казаха, че това е запазената ми марка, патентен номер. Много ме трогнаха. Всичко, което съм правила, съм го правила в името на баскетбола. Благодаря отново на моя треньор. Тази благодарност не може да се изпише с думи. Другият на когото много благодаря е Иван Гълъбов. Той издигна България на такова високо световно ниво, което с години сигурно няма да успеем да достигнем. Да участваме на две поредни олимпиади. За първата олимпиада, в Монреал, класирането беше много трудно. Баскетболът беше много силен, всеки можеше да победи всеки. Ние се класирахме само с 0,04 т. предимство в коефициента, това е само един фаул. След това в Монреал доказахме нашата сила в много оспорвани мачове. Тогава станах втора сред центровете в света, след японката. А бях най-ниският център в света. Благодарна съм на всички. На феновете, които в цялата страна ни обичаха и подкрепяха. Един от силните ми моменти, колкото лош, толкова е хубав. 1973 година заминах с гипсиран крак за Перу. Трябваше да играем за второ място срещу Франция. Момичетата ме помолиха да играя, просто да бъда на терена, да помогна. Тогава местните журналисти ме определиха като „жив дявол”. Станахме втори. Не е лесно да носиш герба на България. Ние спортистите сме едни посланици на страната. Съотборничките ми са ми вярвали. Сама нямаше да се реализизрам. Всеки си има силни и слаби страни. Гълъбов тогава ни учеше да използваме силните страни на съотборничките си и да неутрализираме слабостите. Тогава баскетболът беше много силен. Всички бяха част от националния отбор, изпитаха тръпката. Той създаде уважението на съдиите към състезателките. Винаги намираше нещо добро, съобразяваше се с режима ни. Много малки детайли, които допринесоха за нашия успех. В началото много хора мислеха, че успехите ни са случайност. Но не може да побеждаваш толкова много и това да е случайност. Стана традиция. Изработва се с години. Един състезател, дори да има качествата, но ако не попадне в определена ситуация, на определен треньор, не може да се реализира. Може би и сега много таланти се губят заради това. Ако не бяхме попаднали на този треньор, нямаше да има успехи и за Марица. През 1971 година титлата за първи път излезе от София. Това са неща, резултат от един дългогодишен труд. 

- Как започнахте в баскетбола?
- Започнах както всички деца – в училище. Моите приятелки ме заведоха на игрището. Бях едно високо, слабичко момиче. На една площадка в Карлово ме накараха да направя крачките и аз от раз ги направих. Тогава ми казаха, че ще стана баскетболистка. Явно съм попаднала на мястото. Радвам се, че и дъщеря ми, която е най-голямата ми радост в живота, сама си избра да остане близо до тази игра. Сега тя е младши съдия. Преди това игра в Карлово и в Сопот. Баскетболът е още нещо, което ни свързва. Гордея се с нея.
 
- Говорите с толкова мили чувства за Тенчо Начев, кажете спомените си от времето в Марица.
- Треньорът ми беше като втори баща. Той ни научи на толкова неща. Да запазим българското в жената, учеше ни на патриотизъм, да играем, да пием, да пеем, да танцуваме, да бъдем добри в семейството, да се уважаваме в отбора. Сплотяваше ни. Беше ни учител. Много четеше литература. Аз също много обикнах книгите, четях с удоволствие биографии и романи за големите музиканти, за класическите композитори, много ме обогатяваха. Двата финала на български отбори за купа Ронкети също не са случайни. Спомням си едни думи на Алдо Витале. Той каза, че още на първото ми европейско първенство е забелязал моите качества и тогава вглъбен наблюдавал и се чудел как аз играя баскетбол. „Тя не правеше спектакъл, а правеше от баскетбола спектакъл”, казва той. Много мили спомени имам, много признания от големи баскетболни личности. Спомням си с умиление, че бях първата източно-европейка, за която ФИБА разреши да играе на Запад. Искаха ме в Италия в началото на 80-те. По онова време ние бяхме истински отбор. Всеки знаеше силата на другия, ако не съм аз, ще е Петкана. Или някой друг. Бяхме ниски, наистина, но бяхме колектив. Сега всички гледат личната изява. Но тя се формира на базата на колектива. За да бъдеш самия себе си, трябва да се посветиш на колектива.

- Най-хубавият ви спомен?
- Те са много спомени. Винаги съм тръгвала с идеята, че ще победим. За Монреал тръгнах с два куфара, защото вярвах, че можем да направим големи неща. Вторият момент беше квалификацията във Варна. Тогава ни подценяваха, казваха че с американките ще станем за резил. Аз се ядосах, някаква спортна злоба изби в мен. Завъртях една кука, само за да докажа, че наистина сме равностойни, че можем да отидем на втората олимпиада. Наистина вярвах, че ще победим, че можем да вземем медал. Другото – когато отидох в националния отбор, че големите ме приеха. Те бяха на възрастта на майка ми. Ваня Войнова, Гьошева, Ница Борисова, Илова. Аз съм една връзка между това поколение и другите, които влязоха в отбора в края на кариерата ми – Краси Банова, Цонка Вайсилова, Хаджиянкова, Жени Димитрова. Един шанс, късмет.

- Най-тежкият мач?
- За купа Ронкети, когато загубихме в Ямбол срещу Левски. Много хора мислят, че едва ли не сме пуснали на Левски. Не е така, разбира се. Бях с контузия на кръста, играех с блокада. 
 
- Най-трудният съперник?
- Винаги съм имала трудни съпернички. Спомням си Оля семьонова в едно интервю, в което казва, че винаги е имала проблеми с мен. Аз съм само 182,5 см, бях ниска, а играех център. Трябваше да се боря с много по-високи. Но имах вяра. Аз не можех всичко. Не мога да се боря с 4 или 5 момичета, по-високи от мен. Сега ако мине селекциоер, може би никога няма да ни вземат в отбор. Но ние си имахме други качества. Българското в нас, вярата ни, ни помагаха. Това са комплекс от качества. Ние винаги пеехме, като отивахме на мач. Носех една песнопойка преди мачовете. Упражненията си ги правехме навсякъде. В ресторант, в дискотека, всичко превръщахме в баскетбол. Беше невероятно.

- Най-ценният медал?
- С Марица. Милея за Марица. Тогава Пловдив живееше с нас. Хората ни вярваха. И досега е така. Ние сме жив пример за днешното покеление. Аз имам много ученици сега. Те придобиха моя манталитет, моето възпитание, което е много важно в живота.
 
- Съвет към младите?
- Ние станахме идоли за по-младите спортисти. Радвам се, че успях да дадем на следващите поколения малко от нашия хъс, от човещината ни. Това са качества, които всеки спортист трябва да има. Нас ни гледаха с обожание, следваха ни навсякъде. Трябва да развиваме тези качества. Когато човек си постави някакви цели, той трябва да ги реализира независимо проблемите и трудностите. Вярата в себе си и в хората, които са до теб. Уважавам съвременния баскетбол. Испания, Турция, Испания много напреднаха, а ние като че ли останахме да живеем в миналото. Но се радвам, че в последните години, огънят, който досега тлееше, сега започва да се разгаря отново. Вярвам, че след няколко години ще се върнем в челото на баскетбола. Сега вече се обръща внимание на баскетбола. Трудно е, нямаме база, нямаме условия. Но си спомням, как играхме за купата на Европа. Беше кучи студ, но в залата беше топло. Пълно с хора. Залите бяха препълнени. Хорта бягаха от работа, от смени, забравяха си децата в детските градини, защото трябваше да отидат на баскетбол, на мач, който не могат да пропуснат. Имахме фенове от селата. Бяха фанатици. Идваха с агнета, патици, пуйки, фазани които пускаха на терена, за шоу, да се стоплят. Много мили спомени. Сега срещам тези хора и пак добиват вяра, че може отново да се случи. Че ние още можем да направим нещо. Имаше много хора, на които съм помогнала. Сега сигурно и те се радват. Благодаря и на БФБаскетбол, за уважението. Мисля, че имам още много какво да дам на баскетбола.

 

 - Подкрепете ни и като се абонирате за канала ни в YouTube


Абонирай се за канала на СТУДИО СПРИНТ в YouTube

 

 

Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

Следвайте BGbasket.com в Instagram


BGbasket.com има нужда от Вас, за да продължи да съществува

Подкрепете BGbasket.com


Коментари
Други новини