Погребението на баскетбола ни се отложи *

В спорта между двата коша върлува нов вирус – титинус, но използван само от оригинала не е опасен

Преди няколко дни завърши и първенството при мъжете, с което може да се каже, че почти приключи сезон 2013/14. Казвам почти, защото все още има да се изиграят финалите на шампионатите при 14-годишните, както и при 16-годишните, които започнаха в Самоков. Дълго мислех какво заглавие да сложа на коментара си. Настоящото няма да се хареса на мнозина, но е може би най-точното за ситуацията в спорта между двата коша. Единият лагер е на тези, защитаващите тезата, че нищо негативно не се е случило в родния баскетбол през последните десетина месеци, а другият е на тези, които мислят, че любимият ни спорт е стигнал дъното и всеки ден виждаме все по-уродливото негово лице.

Ще се опитам да заема неутрална позиция, въпреки че и при мен оптимизма за утре-то на баскетбола ни е все по-малък. Предварително искам да изясня, че не съм търсил никаква символика в публикуването на коментара с днешния ден, а просто се оказа, че събота бе първата ми физическа възможност да го напиша. Днес е Задушница – ден, който е за възпоменаване на душите на починалите и се прави църковен помен в чест на мъртвите. Не! Баскетболът ни все още не е мъртъв и няма да му правим помен, въпреки, че през сезон 2013/14 видяхме доста отвратителни неща и събития, които поне аз, който вече 36 години следя тази ИГРА, не бях виждал. А и никога не съм предполагал, че може да се случат в един от най-интелигентните спортове.

Всички знаем, че в този свят няма вечни неща. Все още не е изобретен перпетуум мобиле. В спорта още по-малко може да има нещо вечно. Затова какво по-логично от това да се прекъсне хегемонията на Лукойл Академик в мъжкия ни баскетбол, чието начало бе поставено с привличането на Тодор Стойков преди 12 години и половина от Владо Боянов, който може да се нарече възродителят на „студентския” тим. В края на миналия сезон обаче варненецът обяви своето отказване и за всички бе ясно, че баскетболът ни няма да е същият без него между двата коша. В пълна сила това важеше и за Академик, където именно Стойков бе големият лидер. Точно това каза и Сашо Везенков след загубения пети мач за титлата: „Лидерството не се дава, а се извоюва. Точно такъв за нас бе Тодор Стойков и не толкова на терена в последните години, колкото в съблекалнята”. Ето това липсваше на отбора този сезон. Това липсваше и на Левски до края на февруари, когато синия екип бе облечен от Брендън Хийт. С неговото привличане, вече новите шампиони на България, станаха най-хомогенния състав и въпреки колебанията си в определени моменти съвсем заслужено направиха требъл през сезона.

Негативното бе свързано единствено с амбицията на треньора на отбора Константин Папазов, който неведнъж е показвал и доказвал, че е готов с цената на всичко да постигне целите си. Този сезон ги постигна и повтарям, че напълно заслужено с оглед представянето на отбора и особено играта му, стигна до триумфа, НО… Остана горчилката в обичащите тази игра, безпристрастни хора и знаещи за какво става дума! Защото в залите имаше и доста случайни особи. Това от една страна обаче не е чак толкова лошо, защото само и единствено благодарение експлозивността, минаваща понякога границите на нормалното на Папазов, БАСКЕТБОЛЪТ напоследък става наистина конвертируем продукт. Но стига да е в рамките на нормалното и да се знае, че залата не е открит стадион.

След последния мач старши-треньорът на Левски призова журналистите да говорят само хубави неща за финалната серия. Колко добър баскетбол се е играл в нея и да се пренебрегнат скандалите! ОК! Фактът, че баскетболът, който се игра до голяма степен бе зрелищен за зрителите – с много вкарване и без кой знае какви защитни действия. Отборът, чийто състезатели, май повече им пукаше, спечели. Трябва обаче да се отбележи и следният факт – основните действащи лица не бяха българските играчи, от което естествено най-недоволен трябва да е новият национален селекционер Георги Младенов. Героите бяха Брандън Хийт, Лайънъл Чалмърс, Джумейн Джоунс, Майк Уилкинсън от едната страна, Юре Лалич, Димитрис Вергинис, Аландо Тъкър от другата. Според статистическите показатели първият български състезател в тази класация е Христо Захариев, чак на девето място.

Доста по-лоша е ситуацията по отношение на българските състезатели в статистиката от целия сезон, където най-напред е гардът на Спартак (Пл) Цветослав Острев.

Някой ще кажат – покрай класните чужденци ще израстнат българските състезатели. В това обаче не мога да бъда сигурен, защото практиката напоследък е в подкрепа на противното мнение – че голямата бройка чужденци убива родните баскетболисти.

Убеден съм, че за да се отдалечим от истинското погребение на баскетбола ни трябват промени, колкото се може по-скоро. Промени - директно със скалпела.

На едно от първите места в предстоящите задачи е да се премахне демокрацията, която в тези географски ширини се превръща в слободия. Диктатура му е майката. Приемат се правила от федерация и НБЛ и всеки, който иска да играе ги подписва и спазва. Който не иска – прав му път.

Не трябва също така всички заради една или друга причина да са зависими в някаква степен от един човек. Знаят за кого става дума. Съдии - с малки изключения, треньори – с малки изключения, състезатели – с малки изключения, ръководители на федерация и клубове – с малки изключения и не на последно място медии – почти без изключения. И тук отварям една скоба по отношение на съдиите и специално на комисарите – федерацията, начело с Глушков, трябва да вземе кардинално решение заради тихия и бих нарекъл миши бойкот на петия мач за титлата. Чест му прави на Ангел Иванов, че не се скри, не избяга от отговорността.

В заключение ще кажа, че трябва и по най-бързия начин всички в баскетбола ни да се излекуват (състезатели, треньори, родители), включително и при подрастващите, от вируса, който върлува в него – ТИТИНУС. За него всеки си създава сам ваксина. Той е много опасен, когато се използва от хора, които не го познават и съзнателно или не се превръщат в бацилоносители. Като самостоятелен вирусът, използван само от оригинала, не е толкова страшен. Защото както той каза преди време: „Всяко копие е фалшиво” и никой не трябва да се опитва да му подражава. Папазов сам по себе си е уникален, а аз който го познавам от 30 години, съм убеден, че си има причини за всяко една негова реакция. А в действителност е положителен човек!

А дали ще станем преки участници в погребението на баскетбола или ще успеем да извлечем поуките си от всичко негативно, което се случи в последните месеци и ще го възкресим, зависи само от нас.

* Коментарът е изцяло позитивен и моля, който не го е разбрал да го прочете още веднъж. Евентуалните негативи нека да бъдат насочени към мен, а не към медията, която го публикува.