Ей Джей Дибантса: Къде започна всичко

BYU Cougars отпадна рано-рано в тазгодишната Мартенска лудост. Отборът отстъпи на Тексас със 71:79, а лидерът Ей Джей Дибантса вкара 32 точки, но не успя да вкара тима си във втората седмица на финалите.

Това обаче не пречи на Дибантса да запази мястото си като топ-избор в предстоящия след няколко месеца драфт. Очаква се той да е номер 1 и да замине за Сакраменто.

Кой е Ей Джей Дибантса и какво може? Предстои ни да разберем. Сайтът The Players’ Tribune му дава възможност сам да разкаже историята си. История на един млад, но изключително осъзнат човек, който се е запътил към звездите, но ще помни винаги къде всичко започва.

„Един от най-големите уроци, които някога съм научавал, беше от баща ми, когато бях на около 4 години.

Ето нещо важно за мен – имам много добра памет. Помня времето, когато бях на две и летях до Лондон. Помня кръщенето си на 3, или 4. Да, бях топнат във водата. Не знам как помня всичко, но помня. Помня как бях малко момче в църквата, пасторът ме натисна и после ме вдигна, а аз поех дълбока глътка въздух. А после заплаках. Ето колко далеч във времето помня.

Роден съм в Бостън, но съм по-скоро от Броктън, на около 40 минути от Бостън. Много хора са от Броктън – Марвин Хеглър, Роки Марсиано – все боксьори от Залата на славата. В града живеят много хора от Хаити и Капо Верде.

Майка ми е от Ямайка. Татко е от Конго. Хората винаги познават, че баща ми е от Конго, когато си сложи костюм. Това е едно от нещата, с които го познават. Танците и облеклото. Баща ми няма никакъв филтър. Винаги ще ви каже истината. Майка ми е по-мека. Имам две сестри – Самара и Джасмин, и родителите ни направиха така, че да имаме добро детство. Пътувахме много, когато растяхме. Бил съм в 25 щата. Много пъти съм бил в Ямайка, Париж, Етиопия и Конго.

Точно там започва тази история. Там научих този урок.

Баща ми ме заведе в Конго за пръв път, когато бях на 4. Първоначално бях развълнуван. Откривах целия този нов свят. Приемах го цялостно. Хапнах вкусни неща, паснах. Посетихме гробовете на бабите и дядовците. Там, от където идва баща ми, ценят мъртвите. Татко казва, че когато се прибере у дома, най-хубавата част от посещението, е тази на гробището. Това е една от традициите.

Горд съм да съм от Конго. Винаги приемам моята култура. Танците, модата и дизайнерските облекла, които наричаме Саполоджи.  Но там има много повече. Може би не знаете, но Конго е бил френска колония и като всяко такова място е имало нужда да си стъпи на краката след това. Наистина са минали труден път. Има много бедност, много корупция. За да съм честен, трябва да кажа, че първият ми досег със страната беше доста сложен.

Всъщност, мразех да виждам бедността. Тя разкъса сърцето ми. Бях просто малко дете. В главата ми всичко това беше – „Хей, аз ходя с кола на училище, имам чадър, когато вали.“

Наоколо хората ходеха боси, по пътеки, осеяни с клони и камъни. Гледах ги и се чудех: „Ама, ние имаме обувки.“

Баща ми каза, че това просто е начинът, по който те живеят. „Аз също живеех така“, каза ми той.

Честно, никога не съм преживявал някакви трудности. Не съм изпадал в трагични ситуации. Но баща ми се е измъкнал от дъното. Той е израснал в това и осигури за мен и за семейството ни наистина добър живот. Родителите ми  бяха двама емигранти, които заживяха в Броктън и отгледаха три деца.

Мислих за това доста по-късно във времето. Предполагам, заради това исках да напиша тази история.  Просто животът ми се променя бързо и си обещах никога да не забравям от къде съм тръгнал. Все още съм тийнейджър, ровя в ТикТок, смея се на глупости. Майтапя се с приятелите си в груповите чатове. Сега любимият ми изпълнител е Rio Da Yung OG. В слушалките ми е постоянно Veeze, Loe Shimmy, Gunna. Понякога рапирам за забавление. Всъщност аз просто съм Ей Джи.

Но също така имам подписан договор с Nike. Разбирате ли? Това е различно. Не знам какво е моето бъдеще, но като всеки 18-годишен с пари в джоба и надежда за попадане в драфта в перспектива, знам, че съм в много уникална позиция. Не мисля, че мога да го преценя напълно, защото съм вътре в нещата в момента. Но съм благодарен за моите родители, за това как ме отгледаха и как ме напътстват в това пътуване.

Спомням си края на първото ми посещение в Конго. Баща ми ме заведе на посещение на неговото училище. Взе много химикалки и моливи, хиляди. Няма да забравя как каза: „Ще им дадем, защото там нямат. А трябва да помагаш на тези, които нямат. Някой ден ще дойде твоят ред.“

Имаше знаци, че животът ми ще се промени.

В осми клас изведнъж се издължих, пораснах от метър и 75 до 192 см за по-малко от година. Болеше ме. Коленете, всичко.

Имам едно огледало в банята и всяка сутрин на мивката, докато си миех зъбите се гледах в него. Само за две седмици  вече виждах по-малко от главата си. След още четири виждах само брадичката си. А след това просто стърчах над огледалото. Всеки в училище беше удивен: „Братлеее….“

И спях през цялото време. Това правех – спях, ядях и играех баскетбол.

Избрах баскетбола, когато бях на 5, така че играех само това от тогава. Но не го приемах твърде сериозно, поне до пандемията.

Спомням си, имахме час по английски и учителят спомена Ковид-19. Бях в Тринити Колидж и всички си мислехме: О, яко. Но какво означава това за нас?“. След две седмици се появиха маските. Месец по-късно училището беше хибридно, а след това всичко стана онлайн.

Нямаше какво да правя, затова започнах да играя баскетбол всеки ден. Правех по три тренировки на ден. Нямаше възможност да ползвам закрити игрища, затова просто играехме навън с момчетата. С маски.

Следващата година, осми клас, беше хибридна с обучение онлайн. Същото. Бях отегчен. Просто бях отегчен. Беше нещо като: „Йее, просто се опитвам да играя баскетбол.“ Така че това и правех. И започнах да се влюбвам в баскетбола.

Ковид ме пречупи. Превърнах се от хлапе с нормално детство, не обсебено от играта или притеснено от загубите, в човек, който мисли постоянно за времето, когато ще се върне на игрището и желаещо да направи жертви, за да запази това нещо в живота си. Просто се влюбих в това да ставам по-добър.

Ии след това всичко започна да се променя наистина бързо.

Мисля си как със скоростта на нещата да се появяват онлайн, колко лесно е да станеш популярен сега. Така беше.

След като един вид избухнах в първата си година получих шанса да отида в Калифорния за подготвително училище. Не разбирах още какво се случва. Просто играех баскетбол.

Спомням си как веднъж отидох на парти една вече. Бях аз и мой приятел. Аз съм 204, той – 198. Влязохме и буквално всички бяха с повече от една глава под нас. Мислех си: „Тръгвам си. Няма да остана“. Имах очила и не ми се получаваше. Познаха ме. Така че от тогава не се появявам на такива места. Колкото повече ме разпознават, толкова повече ме зяпат. А аз си мисля: „Човече, аз съм като теб. Ти дори не ме познаваш. Като Кевин Харт – хората знаят кой е, но ако влезе с качулка, вероятно никой няма да каже: „Това е Кевин Хaрт“.  Аз? Аз съм 210 см. Така че хората ме зяпат. Постоянно.

Сега се срещам с много знаменитости и известно хора. И това до някъде ме обърква, защото аз съм този, когото обикновено зяпат. Така веднъж се срещнах с Джей Зи. Е, не се срещнахме. Той стоеше до мен. Да стоиш до Джей Зи е като до стоиш до Господ. Не бях заслепен. Но ми мина през ума колко е лудо това, че съм на едно място с Джей Зи.  Той ме погледна, но аз не казах нищо. Наистина не му казах нищо. Не бях заслепен от звездата. Мисля, че това е моята суперсила.

Мисля, че единственият човек, който би ме заслепил, е някой като Майкъл Джексън. Но дори и Ем Джей да се появи от оня свят, мисля, че ще реагирам като: „Хей, как си?“. Дори Кралят на Попа не би ме объркал. Сериозен съм.

Спомням си как тренирах с ЛеБрон Джеймс. Казах му: „Човече, хайде да тренираме заедно.“ С Кей Ди беше същото. Кей Ди беше мой идол, когато растях. Сега ми е приятел.

Започнах да получавам покани за тренировки и подобни неща преди около две години. Няма да лъжа. Бях малко нервен, когато загрявахме. Но след това, с топка в ръцете не можеш да ме изплашиш. Когато си на игрището си просто на игрището. Спомням си как ме поканиха в Drew League. Отлетях за Калифорния. Имах занимание с няколко НБА-играчи – Кей Ди, Пол Джордж, ЛеБрон, Крис Пол, Тайрийз Макси. Всичко за една седмица. Да работиш с професионалистите е различно. Това всъщност ме смири. В тези зали се опитвах да направя всяка стрелба, полагах усилия. А те с лекота вкарваха всеки шут.

Това наистина подпали земята под краката ми.

После играх в Drew и си тръгнах. Вкарах 20, между краката, забивка, а след това си тръгнах.

Благословия е да си в тази позиция, да имаш този достъп, така че просто се опитах да използвам това мое предимство. Един ден казах на треньора си: „Човече, не знам това, това и това.“ А той ми отвърна: „Имаш ресурси. Използвай ги.“.

Така че изпратих групово съобщение на Кей Ди, Тейтъм, Пол Джордж, Джйелън Браун, ЛеБрон и всички тях. И те всички ми отговориха. Показаха ми своята гледна точка, своя начин. И аз се опитах да се възползвам от всеки съвет, да го приложа. Беше гимназия по баскетбол. Един от въпросите ми беше: „Постоянно ме дублират. Как да прочета такава ситуация?“ И мнозина от тях ми казаха: „Гледай да загърбиш единия или се опитах да избягаш по-бързо, или подай и се придвижи добре, за да получиш пак…“ Това са нормални неща, но понякога не мислиш за такива неща, докато някой, когото наистина уважаваш, не ти го каже. И тога си казваш: „О, това е лесно.“

Да спечелиш злато е нещо неповторимо (Ей Джей е световен шампион със САЩ за 17-годишни и за 19 годишни, като на последното първенство през 2025 г. е обявен за MVP – бел. ред.). Играеш в друга страна. Пускат химна. И ти си мислиш: „Уау, по дяволите!“

В отбора бяхме с Дарин Петерсън, Камерън Буузър, Тайрън Стоукс, Брендън МакКой, Джей Джей Мандакуит, Джейдън Куинтанс, Айзия Хеъруел. Сигурно забравям някого. Това беше отборът първата година. През втората бяхме осем от първия отбор, мисля. Тогава добавихме Джордан Смит, Крис Ченак, Джейдън Туумбс, Джейлън Харалсън, а в последната година добавихме и Морез Джонсън, Майкел Браун, Даниел Джейкъбсън. Професионалисти.

Спомням си как първата година играхме срещу Канада във финала. По време на турнира те биеха всекиго с по 30 точки. Така че нашите треньори ни подготвяха през цялото време и ни казваха: „Канада наистина е добър отбор.“

Цялото пътешествие беше като във филм. Карахме колелета в града, ядяхме такоси. Беше първия ни път, в който играхме за САЩ, така че всеки си казваше: „Братле, трябва да победим, трябва да спечелим златото.“

И ние биехме всеки с по 30 и повече. Бихме Канада във финала с 82. Беше някакъв рекорд тогава. И всички си мислехме: „Оу, това е лудост.“ Винаги нося всичките си медали на следващия турнир. Така че, когато спечелихме миналия юли, вече имах три на шията си. Тогава ни извикаха. Казаха имената ни. Това беше моментът, в който съм се чувствал най-горд в живота си. Беше страхотно. Тогава за първи път се почувствах звезда, ако можем да го наречем така. А тези турнири са най-забавното нещо, което съм преживявал. Да търчиш по улиците в Турция, или да се отбиеш в бензиностанция в Швейцария. Да се забавляваш в общежитието. Тези спомени са всичко.

Затова дойдох в BYU.

Почувствах това място. Място, на което мога да създам още такива спомени. Онези, които остават за винаги. За мен това е всичко.

Спомням си как отсях списъка с университети до седем. Публикувах онлайн датата на всяка своя визита. Така феновете на BYU знаеха, че ще посетя базата през октомври. Когато отидох бяха подготвили плакати и всякакви такива неща. Баскетболният отбор скандираше името ми. Когато отидох на футболен мач, хората викаха името ми. Имаше снимката ми навсякъде. Не знам, но това наистина ме спечели. За хлапе от Броктън да виждаш как хората показват толкова любов означава много. В BYU знаех, че ще бъда някъде, където наистина исках да принадлежа. Обикалях и хората искаха да се снимаме. Аз им отвръщах: „Да, може да се снимаме.“ Не съм чак толкова голяма звезда. Да, мнозина ме познават. Но не съм Джей Зи.

Толкова съм щастлив, че избрах  BYU. Тук е страхотно. И мисля, че мога да спечеля всичко тук (за съжаление тази мечта не се сбъдна и тимът му рано отпадна в Мартенската лудост – б. ред.). Нямаше да дойда тук, ако не мислех така. Преминахме през много болка. Ако не спечелим титлата ще е голямо разочарование. Така се чувствам. Мисля си за миналия сезон. Флорида спечели. Никой няма да си спомня, че Хюстън остана на второ място. Затова положението е такова – титла или нищо.

Връщането ми в Бостън за мача с UConn ме накара да се замисля. Да помисля за секунда за моята благословия в този живот.

Така се сетих за урока от баща ми.

12 години след първата визита, баща ми пак ме заведе в Конго. Този път той имаше сълзи в очите. Плачеше. Всичко се завъртя. „Твоят ред е.“

Занесох чорапи, обувки, шапки, тениски и ги раздадох на децата. Предполагам, че баща ми е бил трогнат и си спомни на какво ме е научил.

Хората, които имат, трябва да помагат на тези, които нямат.

Знам в каква позиция съм. Благословен съм да съм тук.

Сега е моят ред.

-Ей Джей"

П.С. В момента фондацията ми е насочена да помогне на хората от Ямайка, чиито животи са опустошени от Урагана Мелиса. Това е кауза, която означава много за мен и семейството ми.