Защо се страхуваме?

Служебните ми ангажименти напоследък така се стичат, че нямам възможност да се информирам в детайли какво се случва в любимия ми спорт. Естествено знаех, че в сряда вечерта мъжкият ни национален отбор започва битка за едва второто ни участие на Световно първенство след 1957 г. (б.р. не както съобщи един уж разбиращ от баскетбола журналист, че от 70-те години на миналия век не сме играли на финали на състезание от такъв ранг). Реших да гледам двубоя. Не издържах дълго и превключих на друг канал. Разбрах, че и други са го направили. След края на двубоя се зачетох в коментари в социалните мрежи. Видях и статистиката! И се замислих: ЗАЩО СЕ СТРАХУВАМЕ! И тук не става дума само за вчерашния мач. Мои приятели ме „критикуват“, че не винаги трябва да се казва истинатата, че трябва да си замълчаваме понякога. Няма как да стане това при мен!

Защо се страхуваме да казваме истината?! Защо се страхуваме да протестираме?! Защо се страхуваме да излезем и изметем ББ и ДП?! Защо се страхуваме да си сменим работата, ако не ни харесва работодателят?! И още много въпроси имам, но да се върнем на снощния мач. Във времето, което гледах също видях страх, за което по-късно прочетох и в изявленията след неговия край и пак започнах да си задавам същия въпрос: Защо се страхуваме?

Защо се страхуваме от баскетболното джудже Австрия. Да, г-н бивш треньор – Австрия е баскетболно джудже. Това, че играхме трагично не прави опонентът ни някакъв гранд в този спорт. Ние сме някъде около 45-то място в световната ранглиста, а опонентът ни от сряда вечер е с над 20-места надолу. Не е ли тогава баскетболно джудже. В изявленията след мача имах чувството, че сме играли срещу Испания, например. Евала на Борислав Младенов, който каза абсолютната истина: „Влачихме се и, ако така играем, няма смисъл да се показваме“. Защо обаче се страхуват – това е Австрия бе хора. Не е нито Черна гора, нито Латвия, нито Литва, та дори не е и Северна Македония. Защо се страхуваме да си кажем истината – треньорският щаб не си е свършил работата. И пак продължавам с въпроса ми днес: Защо се страхувахме да дадем път на младите треньори? Защо се страхуваме да направим Росен Барчовски консултант, например? По-зле няма да е. Защо се страхуваха снощи да пуснат Иван Алипиев, като се видя, че играта не върви. Не, че той щеше да оправи нещата, но е един от най-опитните в този състав, трупал опит само в отбори от чужбина. По-зле няма да е! Защо се страхуват Косьо Тошков да е на терена? Защо се страхуваме да кажем, че Александър Везенков върви по стъпките на Бербатов и Казийски? Неведнъж съм писал положителни коментари за най-добрия ни баскетболист в цялата история на този спорт, но сега казвам, че той бойкотира мача с Австрия. Контузия в глезена. Хайде да не се заблуждаваме. Със съвременните методи за възстановяване хора с много по-тежки контузии щяха да се възстановят за два месеца. А и ТОВА Е БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ОТБОР и за него се играе и контузен!

Защо се страхуваме да кажем, че представянето на отбора във Виена бе трагично. И, ако мои служители си изпълняват по този начин служебните задължения, ще се замисля дали да останат на работа... Май само ние продължаваме, във всички спортове, да се оправдаваме, че сменяме поколения и сме млад отбор! Конкретно този в австрийската столица от сряда вечер има средна възраст над 25 години.

Това е! Аз не се страхувам да казвам истината! Не се страхувайте и Вие! ЦАРЯТ е гол!

Забележка: Не се страхувайте да критикувате и този коментар, но преди да го направите се замислете и ако не сте го разбрали го прочетете още веднъж!