За Рики Рубио и отказа от живот

С годините професионалният спорт превърна звездите в печатница за пари. Договори и наградни фондове от милиони долари карат всяко хлапе да мечтае. Но парите и стресът отново се оказват нож с две остриета. Особено за спортисти, свикнали да се трудят на тренировки и в състезания ежедневно, без почивка, от най-ранна детска възраст.

Испанският баскетболист Рики Рубио бе поредният, който повдигна въпроса за грижите за психическото здраве на спортистите.

През 2023 г. той изненадващо не попадна в отбора на Испания за Световното първенство. След това изигра няколко мача за Барселона през 2024 г. А после – отново потъна в мълчание. Мълчание на терена и извън него.

Съвсем наскоро той наруши това мълчание в пространен разговор в Т-шоуто “Lo de Évole”. Искрено той разказа отново за битката за психическото си здраве през цялата кариера, като остави вратата за завръщане в баскетбола отворена.

„Обичам да играя баскетбол, но без всичко, което съпровожда това. Но не е възможно. Искам да играя без да съм Рики Рубио. Искам да играя, а не мога. Притискам себе си до крайност, за да разбера дали е възможно. И всеки ден отговорът става все по-ясен. За мен никога нищо не е било достатъчно“, казва Рубио. Рики е двукратен медалист от Олимпийски игри (сребро в Пекин 2008 и бронз в Рио 2016), световен шампион и MVP на Мондиала от 2019 г.,и  двукратен европейски шампион (2009 и 2011 г.).

Но той е просто един от вече доста голяма група съвременни спортни звезди, които открито повдигат въпроса за психическото здраве на спортистите. Сред другите са гимнастичката Симон Бейл, плувците Майкъл Фелпс и Адам Пийти, тенисистите Наоми Осака, Серена Уилямс, Емил Руусувуори, Лука Пуи и Александър Зверев, пилотът от Формула 1 Луис Хамилтън. За депресия разказват и българските звезди – Григор Димитров и олимпийската шампионка Ивет Горанова. 

Според едно проучване близо 34% от настоящите елитни спортисти и 26% от бившите живеят с тревожност и/или депресия. Друго изследване, проведено от шефа на медицинската служба на FIFPRO Венсан Гутебарг показва, че 38% от 607 действащи към 2015 година играчи и 35% от бившите футболисти са показали подобни симптоми.

Рубио е поредният емблематичен случай. „Една нощ бях в една хотелска стая. Не исках да продължа. Не с баскетбола. С живота!“, казва той. „Всичко ми тежеше толкова много. Чувствах се все едно умирам и животът ми няма никакъв смисъл. Опитвах се да спя, но беше невъзможно. Накрая се чувствах като менте. Исках да покажа, че всичко е ОК, че всичко е под контрола ми. Бях изгубен и уплашен. И се чувствах така от както бях на 14, откакто станах професионален баскетболист и трябваше да следвам рецептата с неписаните правила. Влизането в професионалния спорт на 14 си има своите последствия. Не си готов. Трябва да обясним на момчетата и момичетата, да им кажем цялата истина докато са в началото. Не само да гледат красивата част. Трябва да се грижат за себе си физически. Отговорността пада върху раменете на едно дете и то може да не е готово. Изглежда, че обича да играе – футбол, баскетбол или каквото и да е. Но трябва да е готово за всичко. Не знам дали някой ги тренира за това“. Така легендарният гард описва чувствата си пред микрофона.

Рубио продължава: „Баскетболът ми липсваше. Харесваше ми да играя в аматьорска лига, но винаги нося себе си и тогава ми става трудно. Искам да се наслаждавам от баскетбола без някой да ме съди. И така, накрая не харесвах баскетбола. В живота ми нямаше сиво. Това е нещо, което научавам сега. Някои съблекални бяха истинска джунгла. Някои играчи имат тъмна страна, защото понякога, за да успееш, трябва да потопят някой друг. Преди не го виждах, но сега знам – станах професионалист твърде рано. Бях в заглавията на вестниците, но мозъкът ми не беше готов. Не бях готов да живея в този свят на канибали. Постоянно страдах. Когато погледна назад към кариерата си, не съм доволен. Винаги съм мислел, че това не е достатъчно. През третата си година в НБА не бях добре. Един играч ме посъветва да не показвам слабост пред медиите. И разбрах, че не мога да покажа своята уязвимост. Бях в свят, в който научих само това – не показвай уязвимостта си. Бях в свят, в който трябваше да съм фалшив, за да успея. Винаги съм крил емоциите си. Често си мислех, че съм провал. Исках да играя в НБА. Но не знаех колко условности имаше.  Опитът ми в НБА беше брутален. Победите и загубите влияеха на всичко. Никога не намерих приятели – само съотборници. Имах проблеми със свързването с хората. И не знаех как да се справям в конфликтни ситуации. Отидох в САЩ, за да работя. Никога не харесах културата, или традициите. Превърнали са НБА в бизнес и са оставили настрана любовта към играта. Същото се случва сега и в Евролигата. Сега всичко е за пари.“

В интервюто Рики се шегува с рекламите, в които е участвал и парите, които е спечелил. „Това няма значение. Значение има как се чувстваш. Истинското богатство е мирът в съзнанието, а не парите. Бях избран за Най-добър играч на Световното през 2019 година, а се почувстваш, все едно се гаврят с мен. Не виждах какво съм направил. Не беше достатъчно. Всичко, което преживявах, го преживявах пречупено през страданието.“

Рики разказва и за преживяването да бъде баща и загубата на майка си: „Лудост е да си станал баща, а два дни след това да трябва да играеш мач. Мечтата ми беше да бъда баща. И два дни, след като се случи, трябваше да замина за мач. Майка ми беше болна, с рак. Чувствах се ужасно. Не исках да съм в САЩ. Тогава след всяка тренировка й звънях. Понякога затваряше телефона, за да повърне. . Но поне бях до нея, когато почина. Прибрах се в Барселона по време на паузата за Мача на звездите. Не приличаше на себе си. На връщане си мислех, че въобще не е трябвало да се качвам на самолета. Знаех, че не й остава много. Но аз трябваше да се върна и да играя. Защо? Трябваше, но не исках. За щастие мама ме дочака. Когато сезонът свърши, се прибрах. Трябваше да я видя. Нямаше да си простя, ако не ме беше дочакала.“

Историята на Рики Рубио може да звучи потресаващо. Но и да служи за предупреждение и поука. Играчите, били те звезди или тепърва прохождащи в спорта си, са преди всичко хора. С чувства, емоции и подложени на невероятен стрес ежедневно. Всяка тренировка, всеки мач. И заслужават уважение и подкрепа за усилията си. Всеки ден!

И ще завърша в още по позитивен тон с една реплика на треньора на победителя във футболната Шампионска лига Луис Енрике: "На родителите казвам: оставете децата си да се забавляват. Не ги тормозете, не ги обременявайте с очаквания. Няма значение дали ще вкарат или не, важното е, да се усмихват. Само малцина ще станат професионалисти. Но всеки може да расте като личност, да се научи да печели и губи, да се справя с фрустрацията и да работи в екип. Това е спорт. Това е животът. Когато мачът свърши, не ги питайте как е минал. Попитайте ги: Забавлявахте ли се? Дадохте ли всичко от себе си?".