Пура за Майкъл и още истории от Ефрем Ефремов

(Снимка: Личен архив)

03-04-2020 15:22 | basj.bg

ЕФРЕМ ЕФРЕМОВ

Много харесах идеята на Асоциацията за споделяне на преживяни моменти. В интерес на истината – не мислех да участвам. Когато Найден ме предизвика, той наистина ме предизвика. За кое да пиша? Като дете – победата на ЦСКА над „ Аякс“ си е номер 1. Но – тогава не съм бил журналист. Като журналист – имам толкова различни истории, свързани с триумфи на родния спорт. Но - победата задължително ли се свързва с емоцията? Като преподавател – всяко дипломиране и израстване на млад колега ми е любимо. Много е трудно да се определи „Най–любим спортен момент“. В крайна сметка – представям ви осем фрагмента от „моите“ спортове – баскетбол и тенис. Аз си ги харесвам, надявам се, че ще бъдат интересни и за вас.

Пура за Майкъл

Февруари 2007-ма. „Звездният уикенд” е в Лас Вегас. За първи път – град, който няма отбор от НБА, е домакин на подобна проява. За сметка на това – мястото е любимо на играчите. Казина, концерти, жени – изборът е богат.

Хотел „Палмс” е мястото, където са настанени състезателите. Влиза се през два кордона въоръжена охрана. Желаещите да се промъкнат са доста, пред входовете на комплекса е нещо като наш митинг. За мен е загадка – как пропускат останалите гости на хотела, а отблъскват любопитните. Но етажите, където са настанени звездите са откъснати. Пред асансьорите също има гардове. Допускат се само хора с определен вид акредитация.

В една от залите на този хотел си говорим с Тери Лайънс. Добър приятел и зам. шеф на НБА. Вече съм му предал своя подарък – кутия с кубински пури. Станало ни е нещо като традиция. Около нас са повечето от играчите, които ще гледам в следващите три дни. Има официални лица, журналисти, ветерани на лигата.

В един момент се усеща някакво раздвижване, но не мога да разбера защо е. Не се вижда нищо от гърбовете на хората, със своите 183 см., аз сякаш съм най-ниският човек в залата. След малко към нас се доближава Майкъл Джордън. Не мога да повярвам. На 2-3 метра от мен е играчът, който промени играта. Тихо моля Тери да ме запознае. Той се смее и го извиква.

"Майкъл, ела да те запозная с един твой почитател от Бългерия… "

"Бългерия, сигурно е хубава страна", отговаря легендата и се приближава към нас. Повтаря още един път. Според мен – мъчи се да се сети къде по-точно се намира тази „хубава страна”. Ръкуваме се. Усмихва се и ме гледа в очите. Аз се смущавам и започвам да разказвам колко е популярен у нас. Виждам, че му е приятно. Той повтаря: „Бългерия, риъли...”. Клатя глава убедително. Говоря нещо - колко сме древни, колко сме горди и хубави, как той вдъхновява младите и все в този дух. Същевременно се ругая, че съм спазил етикета и не съм си взел фотоапарата. На тези места не е прието да се снима. Тогава не бях и чувал за „селфи”, нямах и мобилен телефон с камера. Същото важи и за диктофоните. Недопустими са.

Монологът ми е прекъснат от Тери.

- Майкъл, виж какъв подарък имам от моя български приятел, кутия истински кубински пури.

Джордън ги поглежда с усмивка.

- Ще ме почерпиш, знаеш, че ги харесвам.

Чувайки отговора му, веднага бъркам в предния джоб на сакото си, където имам една чудесна „Кохиба”. Предназначена – да си я изпуша тържествено някъде след коктейла.

- Позволи ми аз да ти я подаря. Виждал съм толкова твои снимки с пура. Надявам се, че ще ти хареса.

MJ се изненадва. Взима пурата и я гледа. Поглежда и Тери.

- Истинска е, наистина ще ти хареса, Майкъл

Секунди на колебание… и я прибира в джоба на сакото си. Сега е негов ред да благодари.

- Не предполагах, че ще видя човек от Бългерия, че съм популярен там, че имате пури . Много съм трогнат. Задължен съм ти.

Пак се ръкуваме и той се насочва към друг кръг. Следя го с поглед. Нещо си говорят и той вади „моята” пура от джоба си и започва да разказва. Смеят се. Изглежда тя е станала централен обект на шеговития им разговор.

Аз гледам възхитен, но нещо започва да ме гризе. Питам Тери "Има ли вероятност MJ да ме е взел за кубинец". Не, че е лошо, но не е вярно.

"Не се безпокой. Които работят с него, знаят, че има отлична памет. Със сигурност е запомнил от къде си, запомнил е и подаръка ти."

Доста по късно вечерта във фоайето на хотела ми MGM си купувам една евтина доминиканска пура и я запалвам с удоволствие. Дали в този момент – MJ не си пуши „Кохибата”с приятели и не разказва, че тя е от Бългерия?

С шампионската купа "Лари О`Брайън" в централата на НБА на 5-то авеню в Ню Йорк

Лудият от двамата

На Ол Стар-а в Лос Анжелис съм през 2011 година. Безспорно – приятно събитие, баскетболен град, много знаменитости. На една от пресконференциите се приближава възрастно момче (Адам Силвър – тогава личен съветник на Стърн и сега комисар на НБА) и ме пита за името ми. Отговарям утвърдително и той ми дава покана за работна закуска със Стърн. До ден днешен не ми е ясно – защо точно аз бях поканен. Предполагам – заради добрите ми отношения със средния състав на организацията.

Бяхме 15 човека, познавах само един хърватин. Седнахме и Стърн започна да разправя за своите бъдещи планове и за задачите на лигата. Как техниката ще направи така, че всеки ще може да гледа от компютъра си който си мач поиска. Освен това – телевизите в цял свят ще излъчват директно по един или два мача от лигата през целия сезон. Как отборите от НБА ще играят по всички континенти. Как ще се създаде дублираща лига, от която ще могат да се вземат състезатели. Как ще се направят младежки лагери и от тях ще се привличат най-добрите млади играчи от цял свят. Как НБА ще се интернационализира и част от звездите й няма да са американци. Как трябва спортната организация да има своя социална политика и състезателите и ще бъдат поведенчески модели за младите. Даде за пример програмата им „Стой в училище, не взимай наркотици”.

Както казваше проф. Юлиян Вучков – „Слушам и не вярвам на очите си”...

Всичко това – съпроводено с много шеги, вкусни кроасани, истинско кафе и свеж портокалов сок. Гледах лицата на колегите около мен. Те бяха напрегнати, аз шокиран. За мен – неговите приказки бяха пълни с пожелания, които никога нямаше да се реализират. Накрая заключих, че или си прави ПР или че е полудял. Минаха само няколко години и се видя, че ако е имало някой луд в залата, то това не е бил Дейвид Стърн, а моя милост. Изглежда, че заложеното в нас народопсихологично неверие към бъдещето е неизкоренимо, дори когато си на среща с един от най-големите ръководители и визионери на съвременния спорт.

От Димитровград до Вашингтон

Предисторията. Дълги години моят вестник „Старт“ организираше в края на юли турнир по баскетбол за младежи в Димитровград. По различни причини (най-често – спортни) отборът на Югославия пристигаше с първия си състав. Тогава гледах младите Дивац, Кукоч, Раджа, Перасович, Джорджевич и кой ли не още от „плавите“. Мачовете бяха следобед, а вечерта всички отбори сядахме в ресторанта на хотел „Москва“ и се създаваше много дружеска атмосфера. По някаква причина – аз се сприятелих с Владе Дивац. Харесваше ми мъжкарското у него, решителността, играта. В следствие на това приятелство, той три пъти ме уреждаше да пътувам с техния автобус до София, като караше шофьора да не минава през околовръстния път и да продължи за Белград, а да мине през центъра и ме оставаше точно на „Орлов Мост“. Излишно е да казвам, че седях до него в автобуса и си говорихме за всякакви неща – от играта до момичетата.

Вашингтон 2001 година. Третият ми „Ол стар“. Влизам в хотела на играчите и първият човек, когато видях, бе Владе Дивац. След много силен сезон в НБА, той бе станал участник в тази най-престижна подборка за индивидуалните баскетболни качества на играчите. Обадих му се, той си спомни. Седнахме на бара и го попитах, дали някога е мислил, че от мизерната зала в Димитровград той ще стигне до тук. Отговорът му дойде веднага: „Ефреме, не сум санял“ (Не съм и сънувал). Прегърна ме, почерпи и накрая каза: „Ние балканците сме голяма работа, от къде тръгнахме, къде пристигнахме“. Думите му бяха валидни за единия балканец, но не крия, че се почувствах поласкан.

На мястото за пресконференции за MVP

Доброто се връща

Ню Йорк, 1998 година. „Медисън скуър гардън“ е домакин на „Мача на звездите“. Предварителната интрига – кой ще блесне повече? Новоизгряващата звезда Коби Браянт или вече застаряващият Майкъл Джордън.

Атмосферата е страхотна, Коби излиза и прави няколко невероятни неща. Няколко пъти размина и самия MJ. Дойде време за смените, Коби седна на пейката и влезе за по дълго чак през последната четвърт. Много се учудих, но тогава разбрах, че в НБА има неписани правила, които се спазват желязно. Този ден не бе за младока. Той имаше достатъчно време да спечели всичко. Дори и неговият талант не трябваше да помрачи празника на великия Майкъл.

Мога само да предположа какво е било в душата на Коби тогава. Не му е било приятно, меко казано.

Торонто, 2016. Коби има малко мачове в лигата, но вече е обявил, че се отказва. Избран е с най-много гласове в стартовата петица на Западната конференция и целия Мач на звездите мина под сянката му. Това беше неговият мач и нямаше сила, която да промени този факт. Независимо от играта му. Отнетите му овации от 1998 се върнаха двойно по-силни след 18 години. 20 хиляди души в зала „Еър Канада сентър“ френетично скандираха името му. Как да не повярваш в доброто?

Стар, но повече от златен кадър - интервю с легендарния Коби Браянт

Пропуснатата възможност

„Ролан Гарос“ е любимият ми турнир. Не само, че съм учил в Париж и познавам града. Приятни са ми дългите разигравия, където техниката и издръжливостта решават. Разни „блъскачи“, които виреят на други настилки, тук рядко стигат до 3-4 кръг.

На турнира съм през 1990 година. Радвам се много за успехите на Малееви. По едно време се вижда, че Маги има шанс да стигне до финала при девойките. В този момент Юлия Берберян ме намира и започва разговор за билета ми за връщане. Казвам – летя в събота, в неделя предавам текста, хората от редакцията ме чакат в 17 с написано фолио. Тя излиза с друга оферта – да си разменим билетите. Тя трабва да е в София в неделята, за да гласува на изборите. За сметка на това – предлага ми да се движа из турнира като треньор на Маги, с всичките произтичащи битови удобства. И да се върна с нея в понеделник. Звучи примамливо, но отказвам. Тогава нямаше мобилни телефони, факсът беше нова техника, предавахме по телефон (стационарен) или по телекс (младите да проверят в Гугъл какво е). Представям си бъркотията в редакцията, ако променя графика и още един път – категорично отказвам. В крайна сметка – с Юла пътувахме в един и същ самолет, тя бе извикала Франсоа (още не се бе оженил за Мануела), за да бъде до Маги. Тя победи и на официалните снимки на победителите бяха тя и той. Ако бях малко по-решителен и по-малко служебно дисциплиниран, щях да се увековеча като треньор на шампионката.

Уважение към големите

Пак Париж, само че 1991. Гледам мач Джими Конърс срещу Майкъл Ченг. Конърс е печелил всичко в тениса (без “Ролан Гарос”) и е сред легендите на този спорт. Той е на 38 години и е 324-ти в ранглистата (заради контузии). Ченг е 20 години по-млад, вече е печелил тук и е номер 10 в подреждането. Може да тича от Париж до Лондон и обратно, без да се измори. Температурата в Париж беше около 38 градуса и се започна мач, какъвто рядко се виджда тук. Внучето стига и връща всяка топка, дядото играе умно и не му отстъпва. Пак да припомня, че Конърс печели първите си две титли в АТП турнирите, когато Ченг още не е бил раждан. Така – 3 часа и 31 минути. При резултат 2-2 сета Джими Конърс спечели първата точка в петия сет и каза „Аз съм до тук“. Никога не съм виждал хилядите на трибуните да подкрепят така състезател, който не е французин. Над 12 хиляди викаха „Але Джимбо“ и му ръкопляскаха. Това продължи поне половин час. Защото той показа как се държи истинският спортист. Уморен, дехидратиран, схванат, но водещ в резултата. Както казват домакините - Шапо!

Първата победа

“Уимбълдън”. Уреждам си среща с Мартина Навратилова. Тя идва точно навреме. Аз й се представям и тя започва изненадващо: “Аз обичам България”. Помислих, че не съм я разбрал. Какво се оказа? Първото пътуване в чужбина на великата състезателка в чужбина е било в България. Тя си спомни, че е имало и други момичета от социалистическите страни, че били в малък град, че тя е играла добре. Пак повтори, че точно по тази причина тя няма да забрави страната ни.

След това продължихме разговора си в много приятелски тон. В София се опитах да се разровя и да видя – къде точно може да е играла тя. Подозренията падат върху турнира „Пионер“. Естествено – документация липсва, но звучи добре „Международните успехи на Навратилова започват от Бяла Слатина“.

Идеологическа диверсия

Ню Йорк, 1987 година. Изпратен съм, за да отразявам турнирите „Мастърс“. В „Медисън скуър гардън“. Страхотен тенис, тогава за първи път видях на живо играта на Иван Лендъл, Матс Виландер, Борис Бекер, Пат Кеш, Джими Конърс... Всичко беше страхотно. Само че, не беше удобно да го напишеш по този начин. Трябваше да има и известни критични моменти към организацията. И аз писах (което си беше и вярно), че телефони има само за американските журналисти, а другите диктуват от улични будки. Казах си аз текста и започна неприятната част с чакането. След час трябваше да се обади партийният секретар и да ми каже мнението си, ако трябва нещо да махна или да добавя. Нашият човек звъни и ми казва: „Добре си си написал, ама защо го слагаш този телефон? Тук знаеш, че от будката пред стадиона аз не мога да се обадя в Красно село, ти – от Ню Йорк." Засмя се и каза: "Излиза ти текстът." Така приключи опитът ми да дискредитирам организацията на „Набиско Мастърс“.

Харесайте BGbasket.com във Facebook