Живко Коларов е двигателят на Росица Поликраище

На завършилия финален турнир по баскетбол за момичета до 14-годишна възраст във Варна един мъж вече на възраст нямаше как да не привлече вниманието на всички. Не само заради екзотичния си външен вид – разгърдена риза, къси гащи и каубойска шапка, но и заради огромната енергия, която има на 74 години и респекта, който буди у младите си състезателки. Става дума за треньора на Росица Поликраище Живко Георгиев Коларов или по-известен на всички баскетболни хора като Бай Живко.

През 1954 г. след завършването на гимназия Живко Коларов се явява на изпити за спортен специалист в Полски Тръмбеш. И оттогава непрестанно се занимава със спорт, както самият той казва „абсолютно безплатно”. 56 години, отдадени на спорта и по-специално на баскетбола, без нито един ден трудов стаж като треньор да фигурира в трудовата му книжка.

„Бил съм фабричен работник, после завърших ВИФ, бил съм на работа в културен дом, учител. Председател съм на спорта в Поликраище от 1967 година досега, бил съм в Окръжния съвет на БСФС няколко мандата”, разказва Коларов и се шегува, че има по-голям управленчески стаж от бившия първи – Тодор Живков.
 
Въпреки че Поликраище има едва 2200 жители, а в местното училище всички ученици от първи до осми клас не надхвърлят 100 души, Живко Коларов успява да направи три баскетболни отбора за момичета във възрастите до 12, до 14 и до 16 години. До финалите достига само средната възраст, но пък младите му състезателки завършиха на 7-о място, след като победиха считания за по-добър отбор на Доростол (Силистра) с 45:42. Това нареди Росица Поликраище на 12-а позиция в общото сумарно класиране при подрастващите в женско направление за сезон 2009/2010, където е и тимът на Лудогорец от 37-хилядния Разград.
През миналата година и трите отбора на Коларов печелят първите места в региона, въпреки че клубът не може да разчита на фактора домакинство. „Ние сме гости навсякъде, тъй като нямаме собствена зала”, споделя треньорът. Води подготовката на децата в училищния салон с размери 9 на 18 метра, който на всичко отгоре и е зает макар с малкото гимнастически уреди и шведски стени, с които разполага. 30-ината деца тренират по три пъти на седмица, разделени по възрасти.
 
Клубът се издържа от просия, както казва Бай Живко. Общината отделя малко средства, а на отборите помагат главно бивши ученици на треньора. „Във Варна дойдохме с 600 лв., отпуснати от Земеделската кооперация. „Титан” ми даде още 500 лв., благодарение на кмета на Горна Оряховица, та успяхме да скалъпим положението”, не крие наставникът. За зоналната надпревара пък разходите на отбора били поети от бившия му ученик Пламен Радонов, който му помогнал също с 500 лв.
„Нямам помощници – казва Коларов. – Аз съм треньор, аз съм техническо лице, аз съм и професионалният просяк”, допълва човекът-оркестър на спорта в Поликраище. За да се вмести в събраните средства, във Варна Живко Коларов настани своите не в хотела при другите отбори, а в общежитие и ги хранеше със закупени от супермаркета хляб, лютеница, салам и пържена цаца. „Дадох и моята пенсия за разноските, но аз ще си я върна някак си – нали сам си определям колко да си плащам”, не губи чувството си за хумор неуморимият деятел. Нищо, че се разделил и със събраните лични средства, кътани дълго за моторче, с което да ходи за риба, за да плати участието на отбора в Търново.

Коларов се ядосва, че винаги отборът му трябва да е поне с класа над останалите, за да може да стигне до победите. „Все губя с по една-две точки важните мачове. Че кой съдия ще подкрепи моя отбор за сметка на софийските, например - не крие разочарованието си специалистът. – Ако не бях лежал два пъти в болница с пневмония през зимата, сега и децата щяха да са в по-добра форма”, кахъри се Коларов. А болестта го тръшнала именно след пътуване и висене по гарите заради мачовете. Въпреки това той не си и помисля да се вслуша в съвета на сина си, който е лекар, да се откаже вече от спорта. „Как да се откажа, като видя с какви очи ме гледат децата”, откровен е Бай Живко.

През годините Коларов е извадил не една и две състезателки. Марина Касакова е бивш капитан на националния отбор по хандбал, заминала да играе и да работи в Германия. Таня Млечeнкова е националка по баскетбол и капитан на Кремиковци. Сестра й Нина, която играеше в Метални конструкции (Русе), също е негов кадър. Майката на Георги Иванов-Гонзо – Снежана, става звезда на Марица (Пловдив), но тръгва от Живко Коларов в Поликраище. От него е излязла и треньорката на Балкан (Ботевград) Теменужка Сомова, с чийто тим се сблъска в груповата фаза във Варна и победи с 60:58.
 
От по-скорошните баскетболистки това е миналата през грандовете у нас и играла в чужбина бивша националка Маринела Агеларева. И за нито една от тях треньорът не е взел и стотинка. „Ама аз и не исках – откровен е Коларов. - Когато дойде Тенчо Начев да ми иска Снежана, ме пита колко ще му струва. А аз му казах: Аз да не съм търговец на роби. Беден съм, ама имам сърце.”
 
В Росица Поликраище Коларов не събира такса за тренировките. „Обидно ми е такова нещо – хората нямат пари, та да плащат и такси. Вземам само по 2 лева членски внос”, споделя той. Като президент на клуба си е определил „заплата” от 30 лв., с които плаща сметката си за GSM-а. „За да дойда да участвам на финалите, съм извъртял десетки телефони, добре поне, че можах да ги платя”, допълва Коларов.
 
„Не ми е лесно на тези години, но като виждам децата как ме гледат, как да им кажа, че се отказвам”, завършва Бай Живко.