От Алманах на българския баскетбол: Артеник Арабаджиян

(сн. bulgariasega.com)

01-05-2020 11:00

От Алманах на българския баскетбол

Животът в спорта започва с появата на правилата. Тогава идва на бял свят и „негово величество“ – спортният съдия. Заслужил признанието до днес и завинаги да бъде най-важната личност във всяко спортно състезание, съдията непрекъснато изминава крачката от „осанна“ до „разпни го“.

Недоволни от съдийството винаги има, но те са от страната на загубилия отбор.

Разбиращите играта са много, много повече. Те го аплодират. Можещите и знаещите го уважават и му се покланят. Това е, което печелят баскетболните съдии. Славата преди всичко.

Най-богатият сред тях, отрупаният с много почитание и благодарност, кавалерът от Залата на славата в родината на тази игра, световният ас Артеник Арабаджиян. Той бе гордост за България, докато беше активен съдия и завинаги, докато има баскетбол. Още от детството животът на Арто се свързва с баскетбола. Вижда и чува играта, което го превръща в отличен плеймейкър.

Кариерата му преминава през отборите на „Славия“ и „Спартак“, с които печели 9 медала, включително и четири титли. В онова бляскаво поколение от 50-те и 60-те години обаче, той така и не успява да стигне до основния състав на националния отбор. Сред конкурентите му е не кой да е, а самият Буби Панов...

И въпреки това Арто не отстъпва на съперниците и до последния си сезон на паркета се старае и се доказва. Любовта към играта не му позволява да я изостави и след като слага край на състезателната си кариера, Арабаджиян се заема със съдийството. Погледът над случващото се на терена, както и тласъка, който получава от своя добър приятел и колега Едуард Ованесов, дават предпоставки за бляскава кариера. Арто се записва в курс, воден от Веселин Темков. Той е за играчи, които приключват със спорта, но могат да продължат като съдии. Сред тях Арто е найдобрият и извървява пътя на легендарен баскетболен арбитър.

Три участия на олимпийски игри (Мюнхен 1972, Монреал 1976 и Москва 1980), две на световни първенства (Пуерто Рико 1974 и Филипините 1978), шест на европейски (Италия 1969, Германия 1971, Югославия 1975, Белгия 1977, Италия 1979 и Чехословакия 1981)... Безброй международни мачове, сред които и четири финала за купата на Европейските шампиони...

При толкова много двубои зад гърба е трудно да се определят и най-паметните моменти в неговата бляскава кариера. Безспорно един от тях е първият финал за КЕШ през 1973 година. Двубоят се играе в Лиеж, а за титлата спорят шампионите от „Варезе“ и съветският гранд ЦСКА (Москва). Италианците печелят със 71:66, а впечатляващо е незабележимото присъствие на Арто, който се справя блестящо и получава аплодисменти от двата отбора. Три години по-късно е най-силният сезон в кариерата му.

Специалистите и медиите са единодушни, че Арабаджиян е арбитърът, свирил най-много възлови двубои в света и че това зависи от вродената му атлетичност, бързата реакция и страхотно усещане на играта.

Дипломат, с чувство за отговорност, който може да издържи на напрежението от тежестта на страховито спорни ситуации. Човек, който никога не поставя себе си над играта и който с отсъжданията си се опитва да бъде част от нея, оставяйки баскетболистите да са водещите фигури. Арто Арабаджиян дълги години води лекции на младите рефери, предава им своя опит и умения. И се получава леко, защото омайващо разказва и точно показва.

„За всичко, което съм постигнал като съдия, благодаря най-вече на Веселин Темков, Валентин Лазаров и нашата федерация. Те много ми помогнаха. Темков направи курс, който бе началото на моята кариера. Лазаров ми открехна много тайни за съдииството. Аз знаех правилата, но имаше детайли, които научих благодарение на него. Във федерацията бяха хората, които застанаха зад гърба ми и ме подкрепяха, за да мога да стана и международен съдия. Нищо от това нямаше да стане реалност, ако нашият баскетбол не беше на високо ниво. Бях част от добро време за спорта, което помогна много за моята кариера“, споделя години по-късно най-добрият български баскетболен арбитър.

Най-интересното е, че в Америка никой не го вини за най-скандалния баскетболен финал през 1972-а в Мюнхен. Финалът на олимпийските игри в баварската столица и онези последни три секунди, които се играят близо 5 минути! СССР печели с 51:50, но резултатът си остава на заден план. Драмата е известна на всички. Дъг Колинс реализира два наказателни удара, с които САЩ повежда с 50:49. Руснаците вкарват топката в игра, но в този момент от щаба им наскачат на терена и съобщават, че са взели таймаут. От съдийската маса не връщат секундите и първоначално изглежда, че остава само една. СССР вкарва топката в игра, но американците пресичат пас и печелят... Да, ама не.

От масата отново се намесват, като този път връщат секундите на три и играта е подновена. Суматохата е пълна, американската петорка не се е окопитила, когато оставеният сам под коша Александър Белов получава дълъг пас и вкарва победния кош заедно със сирената... Обвиненията първоначално са насочени към Арабаджиян и неговият колега Ренато Ригето от Бразилия.

Американците буквално полудяват – отказват и до днес сребърните медали. Правят обаче документален филм по случая. В рамките на един час те разкриват несправедливостта, която се е случила на техния отбор. Това е първа загуба за САЩ на олимпийски игри. Лентата е наречена „На три секунди от златото“.

Никой обаче не обвинява повече Арабаджиян. Неговата единствена грешка е, че се е съобразил с неадекватните действия на хората от съдийската маса, нещо, което така или иначе не е подлежало на обсъждане.

„Това бе един от най-лесните ми мачове за ръководене. Ако не бе тази грешка на масата, изобщо нямаше да има проблеми, но тя се случи. Факт е обаче, че никой от САЩ не е търсил вината в мен, просто защото аз нямах такава“, коментира ситуацията Арабаджиян. А американците още веднъж се поклониха пред класата и авторитета му, като бяха най-убедителните поддръжници на идеята името му да се появи в Залата на славата в Ноксвил, щата Тенеси.