Чистилището на баскетбола

Баскетболът падна яко и от високо

През август 2011-а България бе много близо до класиране за елиминациите на европейското за мъже в Литва. Спечели първите си 2 победи на континентални финали от 22 години. Отборът игра приятен баскетбол и се вписа добре и сравнително авторитетно в новата формула на първенството, което за първи път бе с рекордни 24 тима.

13 месеца по-късно националите преживяха кошмара на ужасяваща квалификация. В уж добрата компания на Германия, Швеция, Азербайджан и Люксембург българите едвам издрапаха до третото място, което преди снощните мачове също не бе съвсем сигурно. Най-вероятно заслужено няма да успеят да се наредят сред четирите трети отбора с най-добри резултати от общо шестте групи. И резонно ще пропуснат Евробаскет 2013 в Словения.

Най-големият срам е загубата в Баку от азерите, които имат шестима боеспособни играчи, не водят редовен тренировъчен процес и дори с многото пари на местната федерация и натурализираните силни американци (на мач може да играе само по един) не трябва да са препятствие за среден европейски отбор. Какъвто мислехме и вярвахме, че е и българският.

Пропадането започна още от жребия, който ни прати най-приятните съперници. И заваляха бодряшки изявления, сякаш квалификациите са само номер за отбиване.

Треньорът Росен Барчовски имаше максима, благодарение на която изведе и води отбора на две европейски - Сърбия 2005 и Литва 2011. Тогава постоянно набиваше в главите на възпитаниците си, че имат шанс само ако играят като истински отбор и колектив, ако се раздават без остатък в защита и действат на ръба на възможностите си. Е, сега нищо от това не се случи.

Бомба заложи още молбата ултиматум на Деян и Калоян Иванови да пропуснат квалификациите поради умора и стари болежки. Знаейки склонността към дисциплинарни забежки на близнаците, опитали преди да "скочат" и на светило като Пини Гершон, наставникът се лиши лековато от услугите им. Досещайки се какво е да имаш двама недоволници в състава... А на терена му трябваше поне единият от близнаците - примерно по-здравият. Ако приемем, че те наистина имаха желание пак да играят за България.

Защото с Деян или с Калоян под кошовете, дори и в отсъствието на сериозно контузения Тенчо Банев и натрупалия повечко годинки Стефан Георгиев нямаше да има нужда от американски център. Въпреки че Седрик Симънс беше най-постоянната величина в кампанията. Тогава обаче щеше да се отвори място за плеймейкър от САЩ, каквито с наши паспорти има достатъчно. А точно в организацията на играта бе големият проблем на националите. Дупката в този пост зейна още с контузията на опитния Юлиян Радионов в подготовката, последвана от лавина от травми. Така и без това малкият избор пред Барчовски бе стеснен още повече.

А Филип Виденов дойде контузен на лагера. Похвално себераздаване на капитана в момент, когато още нямаше отбор за следващия сезон. Виденов все пак подписа с руския "Нижни Новгород", но в държавния отбор не приличаше на себе си.

Така подготовката бе минирана още при сглобяването на състава. Разбра се, но не се разшумя, за дисциплинарни изцепки на лагера - нощни закъснения, странно останали без сериозна санкция от треньора. После атмосферата бе окончателно отровена от словесната престрелка между Виденов и братя Иванови, започнали да раздават съвети и оценки от плажа. Докато техните приятели и съотборници наистина бяха в много, много тежко положение.

Това окончателно пречупи духа на отбора, който всъщност вече... не беше отбор. Затова може би бе и допустимо часове преди решаващото гостуване в Германия един от националите да е на пазар за обувки... Агонията в квалификацията продължи, но този състав в това състояние и в този момент просто нямаше как да се надскочи. Барчовски го разбра най-добре и два кръга преди края, още когато имахме някакви малки шансове, обяви, че ще се оттегли.

Тези, които играха най-много на европейското Литва 2011, сега ги нямаше - Деян и Калоян Иванови и Ърл Роуланд, а приносът на Виденов бе символичен. Оказа се, че от останалите няма дори един, който в момента с класа, сърце и дух да поведе тима като нов лидер. А мястото беше вакантно. Това е най-тежкият извод - и за сегашните национали, повечето от които с прекалено високо самочувствие, и за равнището на мъжкия ни баскетбол като цяло.

Със сигурност последните два месеца са най-трудните в професионалния път на Росен Барчовски. Който имаше и житейски проблеми - баща му Цеко Барчовски заболя тежко. В тези квалификации неуспехът дойде от съблекалнята - с (не)овладяването на отбора, с (не)туширането на обичайните вътрешни конфликти в тима и с (не)сплотяването му в преследване на целта. Не се разбра и какъв точно бе приносът на спортно-техническия щаб - примерно колко идеи генерираха и успяха да прокарат асистентите на наставника.

А федерацията? От там заеха пасивна и изчаквателна роля. Президентът Георги Глушков направи много плах опит да мобилизира тима, като го подкрепи в Швеция. Но така и не чухме от него подкрепя ли наистина "почивката" на Деян и Калоян. В тежкия казус от централата оставиха Барчовски да се оправя сам. Уж след консултация с ръководството, но с личната отговорност само на треньора близнаците бяха оставени извън отбора. А за състав с видимо малък потенциал като нашия в този момент това се оказа фатално. Сега и Иванови, и останалите от тима явно ще си починат добре и през следващото лято.

Не беше проява на добър вкус и играта на близнаците в чуждестранните им клубни отбори в контроли в заключителния период на квалификациите. Да не говорим, че Калоян Иванов дори направи опит да се сравнява с легенди като Атанас Голомеев и Петко Маринов, защото го критикували. Може би точно сега трябва да го хвалят, и то от позицията си на великани, донесли много славни победи на българския баскетбол.

Време е централата да оформи и приеме нормативен документ, който урежда всичко около представителните отбори за мъже и жени. Да начертае основния път, по който ще се движи селекционирането им, и формата на спортно-техническите щабове. Да се отсече веднъж завинаги, че правилата важат за всички, и да се приключи с компромисите. Да начертае и по-ясна схема за менажирането и финансирането на отборите. Да обособи пак длъжността директор на националния отбор, която се оказа успешна в периода 2007-2009 г. Тогава начело на тима беше Пини Гершон, плътно до него беше Константин Папазов, а директор беше Барчовски.

Кой да е новият треньор? Папазов няма аспирации към поста, но едва ли би отказал примерно да е директор на тима. Време е шанс да получи някой като Петко Делев, Любомир Минчев или Тони Дечев. Или Спас Натов и Даниел Димитров... (списъкът може да е доста по-дълъг). Друга възможна опция е авторитетен треньор от чужбина.

Следващите квалификации са през лятото на 2014 година. И хората в българския баскетбол и във федерацията имат цялото време на света. За да подредят къщата си и да минат през чистилището, където сами се набутаха. Как ще продължат, пак зависи само от тях.

Николай Кръстев, в-к Труд