Наставникът на Академик МГУ: Промяна при треньорите не е възможна без промяна при съдиите

На редакционния мейл бе получено писмо от треньора в Академик МГУ Венци Йорданов. BGbasket.com го публикува без редакторска намеса:

Уважаеми баскетболни деятели,

Изминалият кръг от първенството за подрастващи се беляза с грозна сцена в мача между отборите на Овергаз и Академика МГУ от А групата на 14-годишните момчета зона Витоша. В третата четвърт срещата беше прекратена след бурна реакция от страна на треньорското ръководство на Академик МГУ в отговор на поредица от неадекватни съдийски решения в ущърб на отбора. Ръководството на тима остро потърси обяснение от реферите за отсъжданията им, а нервите на един от треньорите не издържаха и той влезе във физическа саморазправа с един тях. Много от нас ще кажат, че това е недопустимо. И ще бъдат прави. Нападките срещу съдиите, гневните изблици, а особено и физическата саморазправа са крайно недопустими и носят само негативни последствия за развитието на децата, както като баскетболисти, така и като спортисти и личности. Вследствие от подобни действия младите състезатели започват да копират  наставниците си, губят респект в реферите, а най-лошото е, че започват и постоянно да търсят обяснение на своите грешки в действията на съдиите. Такова поведение има изключително отрицателен ефект върху възпитанието и обучението на децата и в този смисъл подобни прояви от страна на треньорите са крайно неприемливи. Това е ясно и на наставниците на отборите, и на родителите и въобще на всички. Но това е и само едната страна на ръждивата монета.

Всеки, които е имал досег с баскетбола при подрастващите е наясно с крайно отчайващото състояние на съдийството в тази част от направленията. Наясно са треньорите, наясно са младите баскетболисти, наясно са дори и родителите, отишли да видят щастието в очите на децата си при допира им с най-любимата си игра. 

Именно заради последното, поради това, че за голяма част от децата баскетболът е най-голямата любов в живота, трябва да насочим вниманието си към тези, които са отговорни за нормалното провеждане на играта. Става въпрос за съдиите. За тези, които трябва следят играта да се играе по установените правила. За тези, които трябва да позволят на децата да демонстрират способностите си и да се забавляват. И най-вече за тези, от които зависи дали победата ще вземе отборът, който е по-трениран, който повече я е искал, който е по-добър. 

Трябва да насочим вниманието си именно към съдиите. Трябва, защото на мен лично вече ми писна, а знам, че и на повечето от хората, имащи контакт с баскетбола, им е писнало. Писна им и на треньорите, писна им и на състезателите, а може би най-вече им писна на родителите, които трябва да успокояват децата си и, които след поредните безумни обсъждания трябва да продължат да ги възпитават да вярват в справедливостта на живота. 

Вярно е, баскетболът е спорт с количествено измерими показатели на постижението. Печели отборът, който отбележи повече точки. Той не е художествена гимнастика или фигурно пързаляне, за да се разчита изцяло на крайните решения на съдиите. Но не е и лека атлетика или вдигане на тежести, където те да нямат почти никакво влияние. Вярно е и, че по-голямата част от изхода на мача се решава от треньорите и състезателите. Според мен победата зависи от около 70% от техните способности и действия. Но съгласете се, че в един двубой, с равностойни отбори, разпределението на останалите 30% е от особено значение. В такъв смисъл е и от особено значение и това кой разпределя тези 30%. 

Така че пак ще кажа, че ми писна. Писна ми от това изходът на срещите да решават съдии, чиито единствен допир до баскетбола в най-добрия случай е игра на 21 в училищния двор. Писна ми от съдии, които нямат баскетбола в сърцето си. Писна ми от съдии, на които им липсва каквато и да е било компетентност относно спецификата на играта. Писна ми от неподготвени съдии, от такива, които не желаят да черпят знания от по-опитните. От съдии, които не четат специализирана литература, не гледат специализирани клипове, не анализират игрови ситуации от други срещи и въобще от такива, които не се интересуват от развитието си като добри рефери. От съдии, които здраво са ударили „ръчната” и единственото, което ги интересува е да отидат в събота или неделя, да се разпишат на ведомостта и да получат малкото пари, за които работят. Някои ще кажат, че именно заради мижавите пари, които вземат, реферите нямат мотивация да се развиват. И може би ще са прави. Но и треньорите, уважаеми „някои”,  работят за подобни жълти стотинки и едвам свързват двата края. И на тях се случва да се чудят защо по дяволите са всеки ден в залата и тренират децата. Милионери сред треньорите няма, уважаеми „някои”. Но разликата е такава, че те знаят защо го правят. Правят го от любов. От любов към баскетбола. От любов към децата. Заради усмивката на лицето им след овладяването на всеки нов елемент. Заради радостта им, след като се е получило поредното игрово действие на терена. Заради щастието в очите им след победа и за да могат да ги подкрепят и мотивират, когато са нещата не са добре.

Затова го правят. Защото просто го имат в сърцето си. Не всеки може. Затова и не всеки е треньор и за Бога, не всеки трябва да бъде. За това ако го нямате, или го потърсете или просто не го правете. Усилията на треньорите ги оставете. Не се отнасяйте обаче така с труда на децата. Не се отнасяйте така и с труда на родителите им, които едвам намират пари за такси и време за да могат да доведат детето си на тренировка само и само за да видят щастието в очите му породено от играта. Така че ако не го разбирате и не го чувствате НЕ ГО ПРАВЕТЕ!

Не бива да се търси вината само в съдиите. Трябва да се потърси и по-нагоре. В съдийското ръководство. Младите съдии не могат. Нормално е! Никой не се е родил научен, надали някои го знае по-добре от треньорите. Но ми писна да ми казвате, че „те са млади и още се учат”. Не, те не се учат. Самообучението и самовъзпитанието е само част от целия процес на обучение. Основата е в обучението проведено от компетентните в областта. Еми, хайде, обучавайте ги! Покажете им как! Развийте ги! Начините са много, а опитите като гледам, недостатъчно. Колко пъти дежурният делегат анализира с младите съдии по време на прекъсванията изминалите игрови ситуациите и им казва кое е правилно и кое грешно? Колко пъти ги напътства и обучава? От моя скромен опит мога да ви кажа – много рядко. Защо не пращате опитен съдия да бъде главен рефер на срещата? Да може да обучава младите и те да черпят от познанието му. Пак заради пари, нали? Е, аз съм сигурен, че има такива, които ще се съгласят да го направят и без финансова изгода. Защото и те „го” имат в сърцето си и са готови да „го” предадат на другите. А дори и да трябва да получат колкото заслужават, направете го! Нека младите рефери да се лишат от своят хонорар, за да станат по-добри. Много от треньорите са започнали така. Без пари! Да не би, когато са учили в НСА да са им плащали? Не! Те са си плащали семестрите. Да не би в клубовете, в които са започнали, да са ги осигурявали финансово? Не! Там са били, за да черпят от опита на тези, които знаят. Защото знанието е пари, а докато не го разберем ще сме на това дередже.

По никакъв начин не искам да кажа, че треньорите на подрастващите в България са на много високо ниво. Напротив. Всички знаят, че има много да се учи. Но въпреки всичко те пак правят каквото могат, за да се развиват и да градят у състезателите баскетболни умения и любов към играта. Доказателства за това са треньори като Иван Гогов, Наско Кучков, Лъчезар Коцев, Людмил Хаджисотиров, Емилия Кръстева и много други, на които се извинявам, че не споменавам имената им. Защото въпреки всичко те „го” имат и имат желанието да „го” предадат на възпитаниците си.

По никакъв начин не искам оправдая и поведението, на който и да е треньор дръзнал да се конфронтира със съдиите. Това е само в ущърб на българския баскетбол и на децата като личности. Но и треньорите имат своите прагове на търпение, породени най-вече от любовта им към възпитаниците си. А конфронтациите със съдиите за съжаление са неделима част от всеки мач при подрастващите. Без значение дали са физически, вербални или невербални.

Въпреки, че някои може да приемат горе изписаното като критика породена от силен афект и целяща оправдание на едно недопустимо поведение, искам да се знае, че всичко това е плод на много наблюдения и силна любов към баскетбола и занимаващите се с него. В този смисъл намирам за правилно да призова, както ръководителите на съдийската колегия да направят зависещото от тях, така и всички треньори да бъдат по-толерантни към съдиите. Защото промяната в едните не е възможна без промяната в другите. А ръждивата монета винаги има две страни...

Венци Йорданов, треньор на Академик МГУ

BGbasket е готов да даде право на отговор на засегнатите страни и да публикува всякакви мнения свързани с проблемите в българския баскетбол – било то при подрастващите или при мъжете, и жените.