In Memoriam: Напусна ни Елена Кафалиева

Само дни, след като навърши 83 години, ни напусна обичаната Елена Кафалиева, която е родена на 6 декември 1940 г.

Състезател, треньор, ръководител, тя остави светла диря след себе си навсякъде, където е работила.

Започва кариерата си в ЦСКА - медалист от Световно първенство, балкански шампион, два пъти вицешампион на Европа.

В България Кафалиева става четири пъти първенец на страната с екипа на Академик София, и две национални купи.

Работи като треньор от 1970 до 1993-а година, след което е директор на ДЮШ в ЦСКА.

Кафалиева е първата жена-треньор, която печели трофей у нас - Купата на България със Септември през 1994.

Близки и приятели ще изпратят Кафалиева в последния ѝ път на 30 декември, в 11.30 часа в църквата на Централни софийски гробища.

Из Алманах на българския баскетбол, за Елена Кафалиева

За Елена Кафалиева баскетболът като начало е шега, после се превръща в любов, а накрая и в професия.

– Започнах да играя баскетбол по много смешен начин. Ученичка съм в 23-о средно смесено училище „Антим І“, осми клас и вече съм се пробвала в много спортове. Дори и фехтовка, представяш ли си? В класа идва момиче от по-горните класове и пита мен и още една съученичка дали искаме да играем баскетбол и ако сме съгласни утре да бъдем в залата на „Народна армия“. За първата си тренировка закъснях с десет минути и Илия Асенов, един от най-добрите български треньори, не ме пусна на игрището. На следващата тренировка отивам с 15 минути по-рано. Асенов ме пита дали съм играла баскетбол. Излъгах, казах „да“ от ужас да не ме върне отново. Никога не бях пипала баскетболна топка и реших, че ще гледам Валя Тошкова, капитан на отбора, каквото прави тя и аз като нея. Е, да, ама тя левичарка. И голяма мъка. Асенов забеляза това и ме пита коя ми е силната ръка. Ясно при мен е дясната. И защо стреляш с лявата? И аз си признах. Започнах да стрелям с дясната ръка и вече всичко беше по-лесно. Така започнах. Беше октомври 1954-а.

Като станах чак на 17 години Никола Колев ме включи в националния женски отбор. Разбирах, че в спорта и в живота трябва да се говори за можещи и неможещи, а не за млади и стари. През 1958-а, след гимназията, реших – ще ставам инженер, първокурсничка в ИСИ. В един момент ме теглеше и химията, но спортът взе връх и завърших ВИФ. Така станах физкултурничка. Облякох екипа на „Академик“, треньорът Цветан Желязков ми гласува доверие. Днес се замислям дали е само късмет да попадам все на изключителни треньори и установявам, че такова е поколението на баскетболните специалисти. Което, за съжаление, повече не се ражда. Спомням си, как много по-късно на един семинар споделих, че моето поколение треньори не притежава интелектуалното ниво на тези, които са ни учили. „Ти ли си най-умната?“ – ме попита един колега. Със съжаление му дадох отрицателен отговор. Ами следващото поколение? Това е най-трудният въпрос. 

Като състезателка най-много се радвах на световната студентска титла през 1961-а след победата над СССР в новата зала „Универсиада“. Най-голямото разочарование изпитах на европейското в София през 1960-а, когато загубихме финала с кош разлика и в много специалните условия. Разочарование след сребърния медал! Ами сега...? Винаги знаех, че не съм на върха в баскетбола. И сигурно затова съм правила и компромиси. Преди едно европейско първенство направих аборт. Как така ще изпускам такова състезание? Майка ми щеше веднага да разбере и затова майката на Ваня Войнова ме гледаше като нейно дете. А моята майка е завършила Американския колеж в Самоков и ми е разказвала, че е играла баскетбол и е обичала баскетбола. Тогава това ми се виждаше направо смешно. Има неща, за които съжалявам. Пропуснах възможността на 35 години и половина да играя на първата за баскетболистките олимпиада. Не се реших и след раждането на първия си син да съм в отбора за европейското първенство във Варна. Мислех си, че не е прилично да обличам екипа, след като вече съм се отказала официално. Вярно, Иван Гълъбов ми предлагаше да бъда и състезателка, и помощник треньор, но явно семейството ми „победи“. Станах треньор, защото разбирах, че елементите на баскетбола трябва да се изпипат перфектно, за да се играе добре.

"Рила Кооп“ влезе от Б група в А и играхме в турнира за купата на страната. На финала срещу шампиона „Левски“ две минути и половина преди края водим с 12 точки. В този момент започнах да си търси дамската чантата, намирам я и тръгвам към изхода на залата с думите: „Вие сте толкова добри, че нямате нужда от мен“. Победихме. Елена е успяла жена – ухажвана от всички, които я познават, с невероятен съпруг, с двама сина, с три внучки. Какво повече ѝ трябва на една жена. Само името на покойния ѝ съпруг предизвиква сълзи в очите.

– Той беше фанстастичен – истинска опора в живота ми. Умен, интелигентен, признат за най-добрия архитект в болничното строителство. Не съм очаквала, че толкова много ще ми липсва. Синът ми е сложил снимката му в хола, често се изправям пред него и му казвам сърдито: „Отиде си, остави ме сама да се мъча, а бяхме такива добри приятели...“

Кафалиева има ясна и категорична оценка защо българският баскетбол, и особено женският, се намира от 20 години в това незавидно положение – липса на треньори, занижено интелектуално ниво на действащите специалисти и оттам на състезателите, мутренски манталитет, който се е промъкнал между двата коша и липсата на истинска баскетболна публика. Главните действащи лица сред зрителите са от футболните агитки и това я кара все по-рядко да се запътва за мачове в залата.

ЕЛЕНА КАФАЛИЕВА

Родена на 6 декември 1940 г. в София.

Пост: гард.

Състезателна кариера ЦДНА (София): 1954-1957, 1969-1974, „Левски“ (София); „Академик“ (София): 1958-1969.

Шампион на България: 1960, 1966, 1968, 1969; вицешампионка: 1961, 1962, 1963, 1964, 1965, 1967.

Носителка на Купата на България: 1960, 1967.

Участие в европейски първенства: 1960 (вицешампионка), 1964 (вицешампионка), 1970 (4-о място).

Участие на световно първенство: 1964 (бронзов медал).

Балканска шампионка: 1969, 1970.

Капитан на националния отбор.

Треньорска кариера ЦСКА: 1970-1983, 1990-1993; „Септември Рила Кооп“ (София): 1993- 1994; „Левски Спартак“ (София): 1994-1995;

Директор на ДЮШ на ЦСКА: 1996-2000. Носителка на Купата на България: 1994. Вицешампионка на България: 1995. Заслужил майстор на спорта.