′Златен знак′ за Станислав Бояджиев (галерия)

(сн. lap.bg)

22-07-2015 09:33 | sportal.bg

Един от легендарните треньори на българския баскетбол Станислав Бояджиев получи специалната награда "Златен знак" от "Пресклуб България". Бояджиев, който извежда Левски Спартак до Купата на европейските шампионки през 1984 година, празнува своята 70-та годишнина по-рано през месеца и именно заради това днес бе почетен с този приз.

Начело на “сините” Бояджиев печели пет титли в родното първенство, а по-късно в кариерата си триумфира като шампион и начело на Кремиковци. Също така има шест Купи на България, както и една Купа на Франция.

Като професионален баскетболист пък печели Купата пет пъти и веднъж става шампион. Участва на олимпийските игри в Мексико през 1968 с националния отбор, а също така има участие и на световно първенство като национал на България.

Освен Бояджиев, днес в "Пресклуб България" присъстваха и три от неговите бивши състезателки - Надка Голчева, Петкана Макавеева и Красимира Банова.

Ето какво каза треньорът: "Този юбилей го отпразнувах с децата и съпругата ми. Те бяха първите, които ме поздравиха. Беше един щастлив момент, защото бяхме цялото семейство. През годините винаги сме били заедно. Бих казал, че това са неща, които си идват, тези години настъпват. Мисля, че ако се върна назад, винаги си спомням и годините, в които заедно с тези прекрасни момичета, които са легенди на българския баскетбол и те винаги са се стремяли към максимума. Винаги бяха мотивирани, не е имало прегради и извинения за тях, за вложения труд и естествено, че резултатите бяха налице. За мен беше голямо удоволствие, че съм имал възможността да работя с тях. Тези резултати нямаше да ги постигнем, ако не бяхме един много силен колектив", започна Бояджиев.

"За моментното състояние на българския женски баскетобл и за пожеланието за по-големи успехи, или същите… Има много неща, които трябва да се направят, за да се случи това. Времето е различно, но играта е същата. Самите неща, които се постигаха тогава, бяхме конкурентни на другите отбори, защото имаше добра организация и добро първенство, което предразполага към силен национален отбор. Както знаете, женския национален отбор има немалки успехи - на олимпийски игри, има сребърни, бронзови медали. Сега, за съжаление, както се казва, не можем да се доберем до европейско първенство, въпреки че се увеличиха финалистите. Едно време не си спомням да сме знаели, че има квалификации. Имаше 12 отбора в Европа, силни, и ние почти винаги сме били в тройката и са се съобразявали с нас и сме имали авторитет. Това го казвам в такъв смисъл, че колкото и куриозно да звучи, за мъжкия баскетбол, аз съм един от участниците на олимпийските игри в Мексико, когато за последен път е участвал българския национален отбор, а това е през далечната 1968 година. Завършихме 10-ти от 12 отбора, като загубихме с точка от Полша, а ако бяхме спечелили щяхме да влезем в Топ 6, което си е невероятен успех", продължи треньорът.

"Имаше един период, след като се завърнах от Франция, бях в БФБ и отговарях за женската част. Тогава дори подрастващите отбори на България бяха в Дивизия А, сега както знаете, почти всичките, ако не и всичките са в Дивизия Б. Това говори, че нещо липсва и тази пирамида, която я имаше навремето… В София имаше шест женски отбора, а сега Левски почти не съществува. Тогава във всички възрастови групи имаше отбори и това даваше възможност на представителния отбор да получава най-талантливите, които идваха и си намираха мястото при жените. В един клуб, в едно дружество. А сега не можем да съберме по 10 състезателки, за да участват на първенство. Има три, четири… пет, и това е. Няма как да искаме да имаме силен национален отбор, след като нямаме силно първенство. Ще каже някой, че е друго, че има чужденки сега. Ще ви кажа само, че Левски Спартак, през 1983 и 1984 година казваха навсякъде, че сме най-силните в Европа. И нямахме чужденки. А се справяхме с чужденките на съперника (Виченца и Дюселдорф), в един от отборите играеше капитанката на американския национален отбор, а ние се справяхме с тях. Тогава дори нямахме и информация, нямаше интернет и такива възможности. И отидох да ги видя тези германки, какъв отбор имаха - Денис Къри (184 сантиметра, крило), още една американка, 195 сантиметра, Шрьодер (висока два метра), една румънка гард. Най-високата ни беше Костадинка Радкова (188), Краси Банова играеше център и трябваше да се бори с тези силни съпернички", разказа още Бояджиев.

"За един от мачовете в зала "Универсиада" имаше такъв наплив, че конна полиция спираше хората, които искаха да влязат в препълнената зала. Имахме един голям фен, цигулар, Милчо, който имаше концерт по същото време и в крайна сметка каза, че е болен и го отложи, за да дойде да гледа отбора ни", връща се назад във времето легендата.

"Трябва да има база, да има клубове, които да се развиват. Това не става изведнъж, за това трябват години", завърши Бояджиев.