До две чужденки в родното първенство, ако искаме да имаме бъдеще за женския ни баскетбол

През септември миналата година написах, че главни действащи лица в женското ни първенството отново ще бъдат представителките на чуждестранния легион плюс няколко опитни наши състезателки. И не открих топлата вода.

Наскоро човек от много високо ниво на родния баскетбол категорично ми забрани: „Когато ми говориш за български женски баскетбол, много те моля не споменавай Нефтохимик и Хасково”. Защо, след като в БФБ са наясно по този проблем нищо не се променя? Питам и колкото и да звучи нахално – чакам отговор. Мисля не само аз.

Този сезон опиталите се да покажат умения чужденки у нас бяха 21– десет американки, две естонки, по три украинки и босненки, сръбкиня, черногорка и латвийка. Абсолютен рекорд до момента. Дори последният български бастион Монтана също се предаде. И въпросът вече не е за качеството, за което се спори в мъжкия шампионат, където ни убеждават, че поне било по-евтино да си вземеш чужденец, а не българин. А точно до бройката. Защото на практика половината от играещите момичета нямат български паспорт.

Не си позволявам в никакъв случай да смятам, че у нас трябва да гледаме само родни баскетболистки, независимо, че преди години сърбите взеха подобно решение за мъжкото си първенство, докато не произведат свои си класни играчи. В най-силните шампионати – Русия, Турция, Испания, та дори и Италия не разчитат единствено на местни състезателки. Но ако вземем да се сравним с по-близката по ниво Италия ще видим, че там в А1 играят по четири чужденки, но никога повече от три на терена. И да не забравяме, че на Ботуша има три лиги – А1 – 10 отбора, А2 – 27 (една чужденка) и А3 – 36 (без чужденка). А какво да кажем ние за нашата лига с мизерните седем отбора?

Наистина Дунав беше длъжен да подсили българските редици заради участието си в Еврокупата. Друг е въпросът, че освен малшанс да се падне в една група с толкова силни отбори, в клуба явно не им стигнаха и финикийски знаци да подсигурят по-класни баскетболистки и да постигнат повече от едното символично участие. Но пък двете американки и естонката им бяха достатъчни за купа и злато от шампионата. Дунав може спокойно да претендира и за начална станция към по-елитни първенства. Последният пример е Ейдриен Джонсън, която тази година вече има и сребро от италианската А1.

Но ако човек се замисли едва ли ще реши, че само чужденките са разковничето на успеха в Дунав. Георги Божков успява с авторитет да изгради отбор (всяка състезателка си знае мястото в тима и поста на терена), да го превърне в колектив, който не се среща единствено в залата на тренировки и мачове, а участва в благотворителни срещи, показва творчески умения в рисуването, съчетава полезното с приятното. И все пак ако в отбора имаше само две чужденки, може би игровото време на младите Цветомира Шаренкапова, Виолина Кочева и Маргарита Илиева щеше да бъде още повече.

В началото на първенството си казвах, че в Хасково трябва да извадят тежката артилерия, да напълнят залата след толкова дълго отсъствие, да спечелят няколко срещи, защото и най-отчаяните фенове обичат отбора им да побеждава, да се запалят не само зрителите, но да се увеличи наплива към детските отбори. Трите американки и още две-три българки някак дадоха знак, че това ще стане. После всичко се прекърши, извъртяха се нови пет чужденки, на които беше даден пълен картбланш, а развитието на българките остана в сянка.

Познавам Елена Станкова и не мисля, че четвъртото място за нея е успех. Но дори и в Хасково да са доволни от представянето, цената е доста солена. Както е солено среброто за Нефтохимик. Единствени на терена от българките успяха да запишат трайно присъствие Мария Желязкова и Анета Митева. От три месеца при всеки удобен момент се изтъкваше как Тани Робинсън си тръгнала (официално заради контузия, а неофициално заради друго), Ашли Гейл и Олга Добровина ги мъчели контузии, по едно време към тях се присъединиха Анна Соколан и Вийве Кай Ребане. В същото време и в другите отбори имаше и контузии, и болести, но нито един треньор не плачеше така жално, а всеки гледаше да запълни пробойните. Кой е виновен, че вече бившата националка Стефка Николова (23 г.) има средно 12,2 мин. игрово време за сезона, а центърът на девическия ни национален отбор Габриела Костова (19 г. 189 см) 9,2 мин. в редовния сезон? Е, то е нормално при това положение да има къса скамейка и да няма подготвен втори ешелон...

Бургас има прекалено скромен принос към националния отбор и дори се стига до сложен избор една поне баскетболистка да облече екипа на първия ни тим. И тази картинка не е от днес. Питам се българките ли не обичат Нефтохимик или Нефтохимик не обича българките?

Спорен е приносът на чужденките за класирането на останалите четири отбора. Олена Самбурска се включи късно в редиците на Монтана, докато навакса в подготовката за жалост се и контузи. Шарел Алън не можа да изтегли Левски в шампионата. Биляна Савич и Дафни Фрийсън се явиха като неуспешни епизоди за Берое, а за Рилски спортист Ан Фаръл беше полезна, но само за седмото място.

Пълнят ли залите чужденките със зрители? Не, и го казвам категорично. Иначе в Бургас нямаше да бъде толкова емоционално тихо, нещо което и Петко Маринов изтъква като минус при двубоите с Дунав. В Русе, Монтана и Хасково, където срещите бяха с най-голяма посещаемост, си обичат отбора и не се влияят особено кои състезателки са на терена. А публиката на Рилски и Левски е главно от близки и познати.

Този сезон забелязах и нещо доста любопитно. Българските арбитри някак се стъписваха пред чужденките. Размахани ръце като томахавки, откровено блъскане, което трудно може да се определи като бодичек, провокативни думи и жестове и т.н. сякаш минаваха и заминаваха покрай ушите и очите на родната баскетболна Темида. А българките зад граница не се радват на подобен комфорт. Защо ли?

Управителният съвет на федерацията е орган, избран да брани интересите на българския баскетбол, а не само на клубните отбори. Треньорският съвет вече трябва да си каже също тежката дума по броя на чужденките в родното първенство. И ако за някои спечелването на купа и титла е на живот и смърт, за да попълнят биографията си, спокойно могат да доведат две много класни състезателки - целта ще бъде преследвана, а и българките ще се учат от тях. Но не само на тренировките.

Очаквам с интерес дали някой отбор отново ще се престраши да се пусне в европейски турнир. Ако има такъв, значи парите са намерени и няма проблем за конкретното участие, но не и във вътрешното ни първенство, да се играе и с пет чужденки.

А иначе тази година женският ни баскетбол отбелязва своеобразен юбилей – 20 години извън елита. Дали на някой му става тъжно от това?

Лилия Янкова

__________________

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър