Историите на... Гецата

Вицешампионите от европейското първенство в София през 1957 г.: отляво надясно прави Людмил Катерински (старши треньор), Методи Томовски, Илия Мирчев, Виктор Радев, Георги Кънев, Цеко Барчовски, Владимир Ганчев, Петър Шишков (помощник-треньор); клекнали Михаил Семов, Константин Тотев (капитан), Георги Панов, Петко Лазаров, Наско Пейчински, Буби Панов

26-09-2014 18:00

BGbasket.com ще разкаже няколко истории на една от най-големите фигури в историята на българския баскетбол – Георги Панов-Гецата. Първата можете да прочетете ТУК, а във втората той говори за най-славната година в историята на мъжкия ни баскетбол - 1957-а. Тогава България печели сребърен медал от Европейско първенство и става световен студентски шампион във време, когато най-добрите баскетболисти играят в студентското първенство. Както винаги, Панов говори и за съпътстващи любопитни и забавни факти. Ето и историята:

След успеха на олимпиадата в Мелбърн ние вече имахме самочувствието на една от най-големите баскетболни сили. С изключение на Съединените щати можехме да победим всеки един отбор на планетата. Може би именно поради изградените й позиции в световния баскетбол България беше удостоена с честта да вземе домакинството на европейското първенство през 1957 година.

Подготовката на националния ни отбор за надпреварата започна още преди завършването на републиканското първенство. Предвид успеха в Мелбърн треньор остана Людмил Катерински. Настъпиха обаче известни промени в състава. От отбора, който участва на олимпиадата, отпаднаха Васко Манченко, Кольо Ильов и Владо Славов, а на тяхно място бяха включени Мишката Семов, Пецо Лазаров, Методи Томовски и Владо Ганчев (в Мелбърн бяхме 11 състезатели).

Европейското първенство започна в края на юни. Мачовете се играеха на стадион „Васил Левски“ на специално изграден дървен подиум пред главната трибуна. Интересът към първенството беше много голям. В предварителните мачове преодоляхме с лекота съперниците си – Германия (100:58), Италия (72:45) и Франция (67:52). В тези срещи, а и по време на цялото първенство, много силно игра Илия Мирчев. Така се класирахме за финалната осмица, в която се играеше по системата „всеки срещу всеки”. Това определяше да изиграем цели седем мача. Ние победихме последователно отборите на Югославия, Чехословакия, Полша, Румъния и Унгария. Последните две срещи бяха срещу тимовете на Франция и СССР.

Преди това обаче много тежко ни беше срещу Чехословакия, който бе много силен тим и предварителните очаквания бяха, че именно с тях и СССР ще се борим за първите три места, а финалистите пък печелеха право за участие на световното първенство в Чили. Самият двубой се разви изключително оспорвано, а минута преди неговия край съперниците ни водеха с 4 точки. Всички считаха, че битката е загубена. Едва ли някой можеше да си представи, че хитрият чехословашки отбор ще позволи да бъде победен при такава разлика. Точно тогава се случи чудото. След като Чехословакия разиграваше продължителна атака, успях да пресека един от многобройните пасове, подадох на Косьо Тотев, той ми върна топката и аз отбелязах кош с фаул. Вкарах фаула и разликата стана само една точка. При следващата атака чехословаците избързаха и стреляха в коша. Гецата Кънев овладя топката, подаде на Косьо Тотев, който проби към коша и бе фаулиран. Той вкара и двата наказателни удара секунди преди края и така спечелихме мача с една точка. Въодушевлението по трибуните и на терена беше неописуемо. Най-близко разположените зрители нахлуха на терена и ни понесоха на ръце.

Много тежко ни бе и срещу отбора на Франция, който до момента нямаше победа. Поради мисълта за предстоящия двубой със СССР, който се явяваше и пряк мач за титлата, ние като че ли подценихме „петлите“. Трябваше да играем дори петминутно продължение, за да спечелим деветата си поред победа на европейското първенство. С това си осигурихме и място на световното първенство в Чили.

Финалният мач се падаше в неделя. През нощта преди мача нямах възможност за пълна концентрация, защото ми се наложи уча, тъй като в 8.00 часа сутринта ми предстоеше изпит по статистика – един от най-сериозните във ВИИ „Карл Маркс“. И така, сутринта преди финала се явих в института за изпита при проф. Тотев. Професорът беше корифей в икономическите науки. Както винаги, влязох с първата група, справих се със задачите си и получих отлична оценка. На излизане от кабинета проф. Тотев се обърна към студентите в стаята с въпроса: „Колеги, знаете ли кой е този?” Всички отговориха в един глас „Да, това е Гецата Панов, един от най-добрите ни баскетболисти.” Тогава професора каза: „Да, колеги, аз знам кой е. И нищо да не знаеше, щях да му пиша шестица. Панов, благодаря ти, че ме избави от това неудобство.” Едва по-късно разбрах, че проф. Тотев е страстен почитател на спорта.

И така, дойде време за финалния мач. Интересът към него беше огромен. Ние разбрахме, че не само главната трибуна, а целият стадион „Васил Левски“ беше пълен. Впоследствие разбрахме, че зрителите на стадиона са били 42 000, което беше световен рекорд за баскетболен мач. Всички очакваха, че именно тази вечер България ще стъпи на баскетболния връх на Европа. В съблекалнята преди мача ни посетиха известни партийни функционери, свързани със спорта. Пожелаха ни успех и подхвърлиха: „Момчета, бъдете спокойни, който и да победи, победата ще бъде наша“. Нито един от нас не прие тези думи като намек за задължителна загуба, но и до ден днешен има хора, които смятат, че същата вечер ние загубихме нарочно. ТОВА НЕ Е ВЯРНО – НИЕ ГОРЯХМЕ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА ПОБЕДИМ!

Мачът протече изключително оспорвано. Резултатът вървеше точка за точка. Няма да забравя непрекъснатото подвикване на центъра на руснаците Зубков към неговите съотборници: „Ребята, помогите!“, за да могат да се справят с феноменалния Илия Мирчев. В крайна сметка загубихме срещата във финалните минути с разлика от три точки (57:60). Трима състезатели, между които и Илия Мирчев, имаха по пет лични нарушения, но ние си бяхме виновни за пропуснатата възможност да станем европейски първенци. Просто не всички състезатели успяха да дадат максимума от себе си. Разочарованието - нашето и на публиката – беше голямо.

Вечерта след края на турнира заедно с другите отбори бяхме поканени на вечеря в Ловния парк. Аз пропуснах тържеството, защото на следващата сутрин в 5.00 ч. трябваше да се

явя в... танковата бригада на Горна баня за задължителния командирски стаж. След като пристигнах в Горна баня, ми беше разпоредено да взема военното си облекло от старшината. В помещението се появи един полковник, който се обърна към мен леко заплашително „Панов, защо загубихте снощи от СССР?“. Същият се оказа заместник-командир на бригадата по тиловата част, а аз по специалност бях тиловак. Той се обърна към старшината и каза: „Дай на Панов подходящо облекло, вземам го при мен в щаба.“

В началото на септември предстоеше универсиадата в Париж. Службата в поделението трябваше да продължи два месеца. Аз и моите съотборници от „Академик“, които също бяха разпределени във военни поделения, не предполагахме, че при тези обстоятелства ще можем да вземем участие. Затова бяхме приятно изненадани, когато в края на август излезе министерска заповед, с която ни произвеждаха предсрочно лейтенанти и ни освобождаваха една седмица по-рано, за да започнем подготовка за универсиадата.

Предвид факта, че основните играчи на отбора са изкарали почти два месеца в поделенията, без да са докоснали топка, беше явно, че тези две седмици са крайно недостатъчни. Искам да отбележа, че отборите, които участваха на универсиадата, бяха националните гарнитури на съответните страни. Това се дължеше на факта, че най-добрите баскетболисти през това време бяха студенти.

Така с тази недостатъчна подготовка ние заминахме за Париж. На турнира участваха 16 отбора. Със силна игра преодоляхме предварителната група и влязохме във финалната осморка. Регламентът предполагаше отборите да играят всеки срещу всеки. Нещата се развиха така, че загубихме мача си срещу унгарците, а те бяха загубили от Полша.

Така в последната среща се изправихме срещу поляците, като ни трябваше победа с минимум 6 точки, за да спечелим златните медали. Това беше много сложна задача, тъй като съперникът бе изключително добре окомплектован и много силен. В крайна сметка обаче изиграхме страхотен мач, победихме ги с повече от 6 точки и станахме световни студентски шампиони.

Въпреки, че на турнира не участваха отборите на СССР и САЩ (СССР нямаха силен студентски отбор, а американците по това време не участваха в никакви универсиади), радостта ни беше огромна, особено предвид недостатъчната подготовка. ЗА МЕН ТОВА Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ УСПЕХ НА БЪЛГАРСКИЯ МЪЖКИ БАСКЕТБОЛ!!! По този начин завърши и 1957 г. – най-знаменита година за мъжкия ни баскетбол.

Историята е част от книгата „Благодаря ти, баскетбол!”, на която Георги Панов е автор. Всеки, който желае да я закупи, може да го направи чрез BGbasket.com. Цената на книгата е 9.90 лева, а всички средства от продажбата на книгата ще бъдат за Георги Панов. За повече информация пишете на e-mail адреси: [email protected], [email protected] и [email protected].

__________________

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Вижте какво се случва в света около нас с FBR.BG

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър

Тагове: Историите на..., Георги Панов