В памет на Надежда Богданова

Отиде си от нашия грешен свят журналистката Надежда Богданова. Тя извървя достойно своя жизнен и творчески път и ни остави великолепни писания, редица книги, пълни с любов и прозрение. Сама изписа с най-красивия почерк името си в спортната история на България и получи благодарността на много хора, на всички нас, нейните колеги и приятели.

Ние винаги ще я аплодираме, когато четем нейното слово, нейното припомняне за добрите хора и доброто в нашия спорт. Като едно махване с ръка, не за сбогом. Здравей, Наде!

Ето много кратки откъси от книгата й „Баскетболно съзвездие”, появила се през май 1986 година.

За Ваня Войнова:

„Представете си какво ще остане от Мона Лиза на Леонардо да Винчи, ако закрием с ръка загадъчната й усмивка. Всичко друго, но не и Мона Лиза. Тъкмо това – несравнимата усмивка на Мона Лиза – е Ваня Войнова в образа на женския ни баскетбол през петдесетте и началото на шестдесетте години. Треньорът Димитър Митев понякога й се караше: „Престани, Иве, да ми искаш смяна! Ако можех да те сменя, отдавна да съм го направил!” Пред мен той твърдеше, че през петнайсетината години, в които е бил начело на „Славия”, нито веднъж не е извадил от игра Ваня, ако не е направила пет или четири фаула. Сигурно малко пресилва, но по същество не лъже.

Виждала съм само трима централни нападатели, които да играят съвършено ролята на организатори, изпълнявана от гардовете – Иво Мразек, Ваня Войнова и Виктор Радев. Казваха, че те могат да залеят игрището с мисълта, разума и фантазията си. И го правеха като доказателство на приказката „Тоя човек е с очи и на гърба си”. Ваня бе с очи и на петите си. Как иначе ще станат невероятните й подавания – тънки и хитри, точно в мига, неочаквано за съперника и като на поднос за съотборника. Пасовете „тип Войнова” нямат синоним в женския баскетбол. Може би само подаването на Пенка Методиева би могло да се мери с тях. А като добавим и майсторлъка й на централен нападател, разбираме защо Митев се страхуваше да я смени дори за пет минути в продължение на три  петилетки.

За милионите любители на баскетбола не само у нас, а и по света, достатъчно е да чуят само името Ваня Войнова. То е израз на голямото, на епоха в женския баскетбол, на маниер в играта, който не се повтаря. Обикновено в колективните игри в отделен мач или срещу конкретен съперник отборът  може да мине и без изтъкнат свой играч. Без Ваня нито „Славия”, нито националния можеха да имат истинския си облик.

... Една кола беше напълнена с цветя за Ваня. А ако можеха всичките хора, които я обичат, да й изпратят своите цветя, тя би имала най-голямата цветна градина в света.”

За Ница Борисова:

„С фигурата си на стопроцентова атлетка, с котешките си движения и скокове, с вкуса си към модерната отборна игра, Ница Борисова взе блестящ старт към голямото майсторство. Всички бяха заболели за атлетичното в баскетбола, което днес вече е необходимост. Приеха я и й ръкопляскаха.

Нямаше преди нея, но няма и днес такава централна нападателка, за да се даде нагледен пример какво представляваше Ница Борисова на игрището. Да скочи две глави над останалите, да захлупи топката, да направи добавка... Имаше нещо буйно в нейния баскетбол, едновременно диво и елегантно. Упрекваха я, че понякога кривва извън клишето в организацията на играта. А то организацията остаряваше за новото, което нахлуваше с Ница. Тя беше като спусната с парашут от бъдещето. Ако не бяха травмите – напаст, която й попречи да бъде постоянно „с двата крака” в националния отбор, сигурно женският ни баскетбол щеше да има повече покорени върхове. Към края на кариерата  коляното й беше като кладенец – все вадеха вода от него, а то все се пълнеше. Затова Ница изчезна от погледа на публиката без да каже последната си дума.

„Изчезна” е много условна дума в случая, защото от всички по-стари баскетболистки нея най-често виждам по трибуните. Изключвам естествено Ваня, защото журналистическите, съпружеските и майчинските пристрастия завинаги я бяха „залепили” в залата. Обикновено Ница е в академишката си среда и дори човек да не я зърне, ще я чуе. Пък и колко бяха нашите зали – като в една шепа. А Ница, тя никога не би привикнала с ролята на безпристрастна зрителка. Дава гръмко указания, подканя, нахъсва, ако може, ще слезе на терена и ще заиграе. Защо ли не? Не само тя, и други от нейното поколение, са се запазили много добре. Ако облекат екипите, трудно ще ги отличим от девойчетата в елитната ни група”.