Барчовски: Ако зад гърба ми е имало настроения и никой от щаба не ме е предупредил, много жалко

България не се класира на Евробаскет 2013 в Словения, а вместо нас, на първенството на Стария континент ще играе Швеция. След края на квалификациите, типично по нашенски, всеки се чувства длъжен да даде оценка - и на треньора, и на отбора. След като каруцата се обърне обаче, пътища много. Предлагаме ви интервю с бившия вече селекционер Росен Барчовски:

- Г-н Барчовски, как сте? Улегнаха ли емоциите след края на евроквалификациите?
- Благодаря, добре. Не напълно, но се опитвам. Улавям се, че постоянно съм във вътрешна полемика и тежки разговори със самия себе си, но това е неизбежно.

- Знаете ли, че България е единственият отбор от 24-те, които играха на европейското в Литва през 2011 г., който не успя да се класира за първенството догодина?
- Не знаех. Неприятен извод. На наше място отива Швеция – отбор, който е от чергата ни. Не по-слаб, но и не по-силен. Заради по-добрата точкова разлика обаче шведите постигнаха целта си, а ние не. Едно от нещата, за които най-много съжалявам е развоя на двата мача в групата срещу шведите. Като домакини пропиляхме с лека ръка сума ти наказателни удари. Ако ги бяхме вкарали, щяхме да победим с повече. Като гости изоставахме само с една точка преди последната четвърт, а накрая паднахме с 14. На пръв поглед, дребни неща, но такива обръщат каруцата.

- Коя беше най-голямата грешка, която вие си отчитате като селекционер? Ясно е, че не сте единственият, който е бъркал, но сега ви питам вас?
- За да се направи обективен анализ, трябва да се започне от треньора. На мен това лято ми се случи нещо, с което никога не се бях сблъсквал преди, въпреки че години наред съм в националния. По една или друга причина участие в отбора отказаха играчи, за които не очаквах. Не ми беше даже хрумвало, че мога да се озова в подобна ситуация. Бях принуден да вляза в ролята на убеждаващия, но никога не си позволих да бъда в ролята на умоляващия. Не съм се молил на никого. Бих посъветвал този, който ще ме наследи, да направи нещо, което аз не сторих. Преди да дойде ред да събере отбора, да изпрати списък с имената на желаните от него баскетболисти във федерацията. И да остави федерацията да се погрижи поне за комуникацията с тях. Не искам отново да коментирам отказът да се играе за България. През цялото време държах в течение за случващото се президента Георги Глушков. Стигнахме до общ извод, че ако докараме насила играчи в тима, ще предизвикаме обратен ефект. Не бива и да им се молим, тъй като това прави мен като треньор зависим и не ми позволява да упражнявам контрол.

- Дадохте за пример Дейвид Блат, който като пое Русия каза, че слага край на казармения ред и на когото му се играе за родината, е добре дошъл. Сам разбирате обаче, че ние не сме като руснаците да имаме по няколко равностойни на един пост. Къде отива и примерът, който даваме на младото поколение в отношението си към България?
- Има два пътя. Единият е този на задължението. Не идват и ги наказваме. Така на никой няма да му минава през акъла, че би могъл да откаже. Така беше до преди 20 години. Другият път е на взаимното уважение, на респекта към държава, треньори, които са те изградили като юноша преди да те забележат навън, федерация, която е инвестирала в теб – за пътувания, лагери, храна, екипировка, медикаменти и т.н. В крайна сметка, всичко опира до вътрешния морал. Той обаче не може да е еднакво развит в 15 души, към които отправяме покана да защитават честта на нацията. Категорично против съм треньорът да изпада до положение да се моли, на когото и да е. Националният отбор е място, където дистанцията между селекционер и играчи е задължителна. Това не е клуб, в който някой като наруши дисциплината или добрия тон можеш да го глобиш или да намалиш заплатата.

- Чувствате ли се предаден? Срещнахте ли достатъчно подкрепа от федерацията?
- Не искам да защитавам никого, но ако президентът Георги Глушков е допускал грешки, то е от липсата на опит на този пост. През цялото време държа да се знае, че съм чувствал страхотна подкрепа от него – и като организация, и като финансиране и разбиране. Той участва наравно с мен в разговорите с близнаците, както Симо Варчев и Иван Чолаков. За отказа на Тенчо Банев и Стефан Георгиев бях подготвен отдавна, поради тежкото им здравословно състояние. Затова не бива сега да се търси вина във федерацията. По-скоро, ако има виновен, то това съм аз. Предоверили са ме на мен, че на базата на опита, който имам, ще се справя. Човек, колкото и да си разбира от работата обаче има нужда от коректив, от хора, които да го спират, когато виждат грешките му и да му ги показват навреме, а не при свършен факт. Тогава е лесно.

- Имало ли е проблеми между вас и баскетболистите?
- Първите 20 дни от подготовката в Правец мина страхотно като мотивация, желание и ентусиазъм. Работихме по-добре, отколкото миналата година преди европейското. Тревогите дойдоха, когато започнаха контролите. На практика ние победихме само два пъти – веднъж младежите и веднъж Португалия. Загубихме доста мачове срещу съперници, от които считахме, че сме по-добри. Това разколеба момчетата. Някои взеха да играят по-малко и започнаха да се сърдят. Филип Виденов никога преди не е бил толкова мотивиран. Толкова много искаше да успеем и желаеше да помогне, но не беше здрав. Подценихме ситуацията и аз, и той. До последно чакахме той да влезе във форма, а това не се случи.

Проблемът настъпи от липсата на йерархия. Като изключим Филип, който се откроява като класа, опит и възможности, всички останали смятаха, че всеки е по-добър на поста си от другия. Външно никой не изрази недоволство на думи, но аз четях по лицата им – недоволните физиономии при смяна, гремасите, а и цялостното им поведение на пейката. Тези неща развалят химията в колектива. За да се справи, треньорът трябва да е спокоен, а аз не бях. Усещах със сетивата си какво се случва в момчетата. Когато един играч е слаб, той търси вината навсякъде, само не и в себе си – слаб треньор, лоша тактика, малко време за изява. Така стана и при нас. Не ми се дават негативни примери. Ще ви дам положителен – Чавдар Костов. Дали играе две, или 20 минути, дали вкарва две, или 20 точки, той е позитивен и усмихнат. Това го превърна в най-добрият ни баскетболист в квалификациите. Лошо ще е, ако зад гърба ми е имало настроения, а никой не е дошъл да говори с мен очи в очи – нито от отбора, нито от щаба. Други проблеми не съм имал. Преодоляхме и малък инцидент, за който не ми се говори, а и след него спечелихме мач с над 20 точки разлика, така че не си струва да го коментираме.

- Беше ли мотивиран изцяло този национален отбор да даде всичко, за да се класира?
- Наскоро четох интервю със Симеон Варчев, в което казва, че мотивацията е главното задължение на треньора. От Пини Гершон и Светислав Пешич пък съм научил точно обратното – ако баскетболистите не са достатъчно мотивирани самите те, да защитят името си, репутацията си, клуба, държавата си, значи нищо и никой не е в състояние да им вмени тази отговорност, тази чест или сърцатост. Друг проблем, който играчите не осъзнават, но мен ме притесняваше много бе, че по-голямата част от тях все още нямаха отбори в хода на квалификациите. Според някои специалисти, това щяло ги направи по-агресивни на терена. Да, но дали тогава се напъваш в името на България, или гониш собствена статистика, която да те продаде? Баскетболистите са в постоянен контакт с мениджъри и агенти, които им говорят за трансфери и пари, а това е нещо, срещу което съм безсилен да се боря.

- От тук нататък, накъде?
- Първо, апелирам за спокойствие. Искам време, в което да туширам емоциите и да изготвя доклада си пред Управителния съвет на трезва глава. Моите уважения към чуждестранните светила, но аз съм за българин треньор. Аз не се справих. Затова подадох оставка. Наследникът ми обаче трябва да бъде оставен на спокойствие да мисли единствено за подготовка на отбора и за правилната тактика, а не да му се стоварват странични задължения. Време има. Не бива да бързаме. Истината е, че колкото и да ни боли, в момента България не разполага с отбор, който би остадвил ясна диря, ако се бе класирал за европейско първенство.