Син и внук на Христо Борисов рамо до рамо на терена

През сезон 2015/2016 в мъжката А група по време на мачовете на Академик Варна станахме свидетели на рядко срещано явление – баща и син да играят заедно в мач като съотборници. Такъв е случаят със сина на легендата на варненския баскетбол Христо Борисов – Борис Стоянов и неговия син Христо Стоянов.

С 23 години разлика във възрастта единственият треньор в живота на родения през 1997 година Христо – баща му Борис го учи на баскетбол не само на тренировки, а и рамо до рамо на терена. Ето как Борис коментира това пред BGbasket.com: „Никога не ми е минавало през акъла, че ще играя в един отбор със сина си. Иван Друмев е виновен за това. Преди да започне сезона в мъжката А група каза, че иска да играе и да го картотекираме. Това беше и провокация да се замисля дали и аз не мога да играя заедно с него. Така се получи обаче, че при Иван се появиха здравословни проблеми и след няколко тренировки прецени, че е по-добре да не участва. Аз пък вече се бях запалил, децата също очакваха да играя и така стигнахме до момента, в който да имам мачове заедно със сина ми.”

Христо също коментира участието на баща си в мачовете на Академик Варна: „Когато разбрах, че ще играе се зарадвах. Той все пак е на над 40 години и ми беше интересно да видя как ще бъде като сме заедно на терена. Не е имало някакво по-специално отношение спрямо мен. Както е към всеки друг състезател, така е и към мен.”

Борис Стоянов потвърждава думите на сина си за отношенията между тях в отбора: „Той трябва да каже дали му се карам. Аз говоря и правя някакви забележки за играта на всички. Не съм си мислел нещо специално, когато съм бил с него на терена. Имало е момент да ти мине през акъла, че баща и син сме едновременно на игрището, но без да му се обръща прекалено внимание.”

След като спря с професионалната си кариера, Борис Стоянов стана треньор по баскетбол, развивайки варненския Академик. За пътя и целите на работата си той казва: „Без да съм си го мислил, но някак си винаги съм свързвал живота си с баскетбола. Това е може би първо поради традиция в нашето семейство. Когато прекратих кариерата си на баскетболист, постепенно стигнахме до момента да съберем деца, да направим отбори и да ги учим и запознаваме с баскетбола, а за тези, които имат желание да се развиват като баскетболисти, да правим така, че да получаваш шанс да стигнат до едно добро ниво. Така искаме и всеки да направи сам извода си какво иска. По мое мнение децата трябва да искат да играят баскетбол.”

Христо Стоянов следва дядо си и баща си по баскетболния път и казва, че съвсем сам е направил избора си за този спорт: „Никой не ме е карал да започвам с баскетбол. Всичко стана по мое желание. Това, че дядо ми и баща ми са играли баскетбол, също беше мотивация и до някаква степен ме накара да започна да тренирам. Бях на 12 години, а баща ми беше първият и единствен треньор за мен до момента. До тази година не бях играл заедно с него в официални мачове и не го очаквах. Не го приех като нещо кой знае колко специално, но се замислих, че рядко в професионалния баскетбол се случва такова нещо. Гордея се, че имам такива дядо и баща, които са направили толкова много в този спорт. Никога не ми е тежало. Това не носи някаква допълнителна отговорност и не ме притеснява.”

Той обаче има други планове, свързани с живота и образованието си: „Смятам да продължа да уча в София. Идеята ми е да вляза в УАСГ и да се занимавам със строителство. Може да се занимавам малко и с баскетбол, ще видим.”

Задачата пред Борис пък е да продължи да тренира играчите от школата и да се грижи за клуба. Той разказва какъв е ключът към това и какво поддържа вярата и желанието му за работа: „Справяме се с много желание и ентусиазъм. Когато става дума за финансовата страна на въпроса, се справяме с помощ от много приятели и познати, които симпатизират на това, което правим. Виждат, че се мъчим да правим нещо в посока баскетбол, посока деца и целта ни е да им даваме нещо различно от това, което се случва в тяхното ежедневие като компютри и други странични неща. Случвало се е, когато съм търсил помощ хора да са ми отказвали, а в същото време пък като не съм търсил и не съм очаквал, изненадващо и за мен някой е предлагал. Това е много хубаво и такива моменти ме радват и ме вдъхновяват да продължавам да вярвам, че има хора, на които не им е безразлично.”

Не е ясно дали Христо и Борис ще играят заедно на един терен отново. Това, което им се случи през миналия сезон, обаче със сигурност ще остави интересен и приятен спомен у тях. А за зрителите е наистина интересно да проследят предаването на великата игра от поколение на поколение – баща и син, играещи заедно на паркета в зала "Христо Борисов", носеща името на техния предшественик.