Кой беше Георги Христов - Белята?

Късно снощи след кратко боледуване на 70-годишна възраст ни напусна една от най-големите легенди на баскетбола -  Георги Христов - Белята.

За да си припомните славните му успехи, предоставяме интервю с него, както и пълна биография, които са публикувани в Първия Алманах на българския баскетбол.

В Ботевград и въздухът мирише на баскетбол (заглавие). Белите ни дробове са напомпани с този въздух. А и бяхме се надушили все навити момчета... По улиците ни спираха с „Браво“. От ръкостискане с познати и непознати дланите ми почервеняваха. Подобно нещо в големия град не може да се случи.

В най-добрите години за мъжкия национален отбор пулсиращо ядро на успехите е бил тандемът гард-център в различни състави: Буби Панов с Илия Мирчев или Виктор Радев, Гошо Христов с Насо Голомеев. Отличителното за Гошовата игра в тандем е, че се измъкна от кожата на заклет подавач. Неговата стрелба в коша е толкова убийствена за съперниците, както и пасовете му, достигащи ръцете на централния нападател след най-невероятните мелета под коша. Ако Георги играеше днес, той и адашът му Младенов, щяха да са царете на тройките и то без да загубят способността да мажат филии с мед за центровете. Никак не е случайно, че последният хималайски връх, до който се добра мъжкият ни баскетбол – бронзовите медали от Световната купа на нациите през 1974-та година, беше изкатерен от състав, в който Христов и Голомеев си съдействаха като Хилари и Тенсинг при първото покоряване на Еверест.

Сигурно е, че за разностранното развитие на ботевградската баскетболна перла допринесе многолетната трудност пред Балкан – липсата на центрове от калибъра на Голомеев. Малък град – ограничен подбор. Треньорите бяха принудени да компенсират този недоимък с опълченска защита и с взаимната заменяемост на играчите от всички постове. Иван Колев знае как по необходимост е премествал Георги Христов от тила дълбоко под ринговете. Срещу самия Змей! Ще го кажа като в онази народна мъдрост – „И аз бях там, и аз се веселих...“ Не мога да забравя как веднъж в зала „Сливница“ срещу „сините“ Гошо Христов беше класически централен нападател с невероятна борба под кошовете и с много овладени топки. Срещу Голомеев,разбира се. Страхотно! Всички, които не са били с нас в залата, имат право да завиждат.

Здраво и жилаво момче, от най-ранна възраст Георги се запалва по спорта. Тренира борба, после лека атлетика, опитва и във футбола. Но баскетболът грабва сърцето му. Заради колектива, заради момчетата. Допада му, че липсва самохвалното „Аз“ и че винаги казва „Ние“. Така започва, така и завършва кариерата си – верен и щастлив само в Балкан и с любовта на хората от родния край. По друг начин Гошо Сапуна не би могъл да бъде част, огромна и незаменима, от явлението Ботевград“ в българския баскетбол. Завинаги.

Отборът на Балкан през 1974 година. Георги Христов с легендарния номер 15, сн.bvplus.declera.com

Ярката звезда Георги Христов изгрява три години преди той да изведе Балкан до историческа шампионска титла на България. На Европейското първенство в Германия през 1971 година се изявява като модерен плеймейкър. Освен ювелирни пасове, ботевградчанинът показва и безпощадния си мерник. В седем мача вкарва средно по 19 точки, включват го в идеалната петорка на шампионата и е обявен за най-добър гард.

Две години по-късно Христов повтаря упражнението и на първенството в Испания. Отново е сред най-добрите за България и отново е включен в идеалния състав.

Следващата година – 1974-та година, е историческа за Георги Христов и заради уникалния успех на националния отбор, който за първи и последен път печели медал от престижен форум. На турнира за Световната купа в Колумбия с лично поканени 8 отбора, българите представляват Стария континент заедно с отбора на СССР. Третото място и отличната игра на нашите баскетболисти получават невиждано признание и много комплименти в световната преса. На този турнир блести тандемът Георги Христов - Атанас Голомеев. Двамата имат основна заслуга за успеха.

-Как стана баскетболист, от спортно училище ли се извъди, от спортна паралелка ли?

- От спортен Ботевград. Започнах с борба, прехвърлих се в леката атлетика, играх във футболния отбор и накрая се вместих между баскетболистите. Там ме задържа колективът, много спокоен беше. Тъкмо колективът на Балкан стана причина да отхвърля няколко предложения да играя в други тимове. Съгражданите повлияха най-много. Обществеността уважаваше нас, спортистите, градските ръководители също ни зачитаха. По улицата ни спираха с „Браво!“. От ръкостискане с познати и непознати дланите ми почервеняваха. Подобно нещо в големия град не може да се случи. Поне аз така мисля.

- Сега,когато вече не си състезател виждаш ли разликата в баскетболната атмосфера, в градските спортни нрави?

- И помен не остана от нашето време. Забравени сме от Бога и от света. И баскетболът е забравен. Вървим от развала към провала. Звездите гаснат, младите нямат живи примери, липсват им кумири. Мъчно ми е, защото най-хубавите си години отдадох на баскетбола. Какви мачове ставаха. И тука, и в София. Ограждаха с въжета зала „Универсиада“, за да спрат напора към нея... Струва ми се, че волейболът забогатя повече и във всички аспекти. Там прибират високите момчета, защото знаят как да ги търсят. И с какво. Наистина, само с високи играта не става, но без тях не се получава. Ние сме малък град, налага се да ги купуваме, а джобът ни е съдран.

- Навремето ви смятахме за привилегировани, Ботевград минаваше за Царско село. Помня как си запазихте един от асовете на отбора – Богомил Чанев, който трябваше да служи в армията.

- Ако достатъчно го искаха, и Чанев щяха да го вземат в София. Как ЦСКА ни грабна Иван Воденичарски? Криехме го и него, но от летището го „лапнаха“. И Венци Славов ни отмъкнаха. Когото поискаха, него отвлякоха.  Ако на това се казва привилегия , нека така да е. Нашата привилегия се наричаше Иван Колев. Знаеше си работата като треньор и като ръководител.

- Знае се, че ти беше трудолюбив баскетболист...

- Определено не е съвсем точно. Тренирах не от трудолюбие, а защото ми се играеше. На терена се чувствах като риба във вода. За да е по-ясно, ще припомня примера с Ицо Дойчинов. Той дойде при нас от Армеец и наистина тренираше забележително, неистово, адски. Индивидуално се упражняваше сутрин, обед, вечер – без значение кога и къде. И кросове правеше сам. Убеден съм, че Ицо е идеалното доказателство, че за да израснеш в спорта, трудът в тренировките е по-важен от таланта.

- Едва ли ще оспориш, че вашето поколение сътвори отбор, станал нарицателен в българския баскетбол като най-всеотдаен и с раздаване на терена до последна капка пот. Как се получава?

- Едната причина е ясна – в Ботевград и въздухът мирише на баскетбол. Белите ни дробове са напомпани с този въздух. А и бяхме се надушили навити момчета. След мачовете все бяхме заедно. Независимо дали сме победили или загубили. Седем, най-малко петима ,шестима, изпием от радост или мъка по една биричка и се разтоварим с приказки за играта, защото сам човек, трудно се справя. А сега, какво? – след мач хвърлят фланелките, грабват саковете и бягат всеки в своята посока. А на нас и много ни харесваше като побеждавахме. За това се хвърляхме с всички сили. Играехме с много емоции, но спазвахме правилата. Знаеш ли, по онова време цял Ботевград имаше едно чувство, имаше го у всеки ботевградчанин – „Ей, да не се излагаме!“. Ако ме разбираш, в това ни бе привилегията – народът да не ни мери с по-особен аршин, та и за това лесно не се давахме на всякакви трудности. Не се хваля ама Балкан е имал и Купа за най-спортсменстко поведение в елитната ни група.

Балкан -1986 година, сн.bvplus.declera.com

- Не се ли дразнехте,когато понякога от трибуните на софийски зали ви подвикваха „селяни“?

- Не, защото Ботевград не е село, а и да беше, има приказка, някой от село идва в града и човек става, а друг в града се е родил, но цял живот като селянин живее. И още  - кажи ми на колцина столичани коренът им в софийска земя е расъл.

- Големият удар на Балкан бе класирането на България на трето място в Турнира за Световната Купа на нациите в Колумбия през 1974 година. Тогава Ботевград даде половината национален отбор плюс треньора Иван Колев.

- Много силно играхме тогава, не само балканци, всички играха без отказ, завладяващо и подтикващо останалите съотборници. Звездата на турнира беше Атанас Голомеев. Българският посланник каза, че сме му стоварили грижа на главата. Посолството още не било измазано, а ние сме привлекли  огромен интерес към страната ни и хората са започнали да идват, да разпитват , да ни гледат. През смях го каза, разбира се.  После ни предложиха да направим няколко комерсиални мача в Панама, но отказахме. Условието, което ни предложиха ръководителите на нашата делегация, беше обидно – на състезателите щели да дадат по 2 долара на ден, останалата сума, получена от панамците, да бъде внесена в бюджета на федерацията. Като направихме сметка, обявихме, че за по 40 долара не си струва да останем още 20 дни в чужбина, далеч от близките и семействата ни.

- Ти игра в нашия континентален отбор на един мач Европа-Америка. Какви спомени си запазил?

- Не един мач, а четири. В четири държави – Югославия, Франция, Испания и Швейцария. Случи се след първенството на континента в Барселона през 1973 година. В европейския състав бяха поканили мен и Атанас Голомеев, но Наско беше за нещо наказан от нашата федерация и не му позволиха да замине. Пълна идиотщина!

Страхотни спомени имам. В състава бяха Сергей и Александър Белови, Едешко и Жармухамедов от СССР, Чосич и Славнич от Югославия. Луик и Брабендър от Испания, Лопатка от Полша, Менегин от Италия и Брабенец от Чехословакия. Отборът се събра в Загреб. Посрещна ни Урсула Франк, секретарката на генералния секретар на ФИБА Уилиям Джонс. Настаниха ни, раздадоха ни екипи, официални костюми, обувки – всичко. Като за сватба ни спретната. Три дни прекарахме в Загреб, изиграхме първия мач и започнахме турнето. И в четирите двубоя всички от европейския състав играхме почти по равно. С уважение помежду ни и най-вече от селекционера Владимир Хегер, треньорът на Чехословашкия отбор. Аз приех признанието към мен като признание към българския баскетбол, защото по онова време той наистина беше много силен.

ГЕОРГИ ХРИСТОВ

Роден на 14 октомври 1945 година в Ботевград.

Пост: гард.

Състезателна кариера

Балкан Ботевград: 1963-1984 година.

Шампион на България: 1974; вицешампион: 1972; бронзов медалист: 1973; 1975, 1976, 1982 година;

Носител на Купата на България: 1970.

Участие на Олимпийски игри: 1968 (10-то място).

Участие на Турнир за Световната Купа: 1974 (бронзов медал).

Участие на европейски първенства: 1967 (4-то място), 1969 (7-мо място), 1971 (6-то място), 1973 (6-то място), 1975 (5-то място).

Участие на Балкански първенства: Шампион – 1971; вицешампион – 1967, 1970, 1973, 1974, 1976; бронзов медал – 1972.

Включен в идеалния отбор на ЕП – 1971 и 1973.

Заслужил майстор на спорта.

Треньорска кариера

Балкан Ботевград: 1985-2000 година. Работи в детско-юношеската школа на клуба, от доста години е помощник-треньор, за да получи признание и като старши-треньор на представителния мъжки отбор на Балкан.

Образование – полувисше.